Дъглас Престън - Бездна

Найдълман стана, отиде до сейфа и прибра книгата в него.

— А интересът му към хидравликата изглежда се е засилвал през цялото време. В тази книга описва остроумен акведукт и сифонна система, които проектирал за водоснабдяването на катедралата в Хаундсбъри. Освен това скицирал и хидравлична система от шлюзи за канала на Севърн. Тя не била построена — на времето идеята изглеждала твърде налудничава — но Магнусен направи няколко компютърни модела и е убедена, че би могла да работи.

— Дали Окъм го е търсил нарочно?

Найдълман се усмихна.

— Изкушаващо е да се помисли това, нали? Но е крайно съмнително. Навярно е било едно онези съдбовни исторически съвпадения.

Хач кимна с глава към сейфа.

— А как попадна на този том? Също ли бе съвпадение?

Найдълман се усмихна по-широко.

— Не, не съвсем. Когато за пръв път се заех със съкровището на остров Рагид, направих известни проучвания за Окъм. Знаеш, че когато флагманският му кораб бил открит с всички от екипажа мъртви на борда, той бил провлачен до Плимът и товарът му бил продаден на публичен търг. Успяхме да открием списъка на вещите от търга в Лондонския публичен архив и той съдържаше и списък на книгите, с които бил пълен сандъкът на капитана. Окъм е бил образован човек и предположих, че това е била личната му библиотека. Един от томовете — „За свещените строежи“ — хвана окото ми; той изпъкваше сред картите, френските порнографски книжлета и морските трудове, от които се състоеше библиотеката. Нужни ни бяха три години, докато най-сетне успеем да открием тома в купчина гниещи книги в криптата на полуразрушена църква в Гленфаркил, Шотландия.

Той приближи до огъня и заговори с толкова нисък глас, сякаш мечтаеше:

— Никога няма да забравя мига, в който отворих за пръв път книгата и разбрах, че грозните петна в полетата са от „бяло“ мастило, което едва личеше, избило благодарение на разрухата на времето и гниенето. В този момент знаех — бях убеден — че Наводнената шахта и нейното съкровище ще бъдат мои.

Той замълча, лулата му бе изгаснала, а пламтящите въглени в камината тъчаха лабиринт от светлинки в затъмнения салон.

Кери Уопнър крачеше весело по калдъръмената улица и си подсвиркваше мелодия от „Междузвездни войни.“ От време на време спираше пред витрините, колкото да изсумти презрително. Напълно безполезни, всичките. Като онзи магазин за железария „От бряг до бряг“, в който се предлагаха прашни инструменти и селскостопански сечива, сякаш отпреди индустриалната революция. Знаеше много добре, че на триста мили околовръст не можеше да се намери сносен софтуерен магазин.

Спря рязко пред чисто бяла викторианска постройка. Това трябваше да бъде, макар да приличаше повече на стара къща, отколкото на поща. Големият американски флаг, който висеше над верандата и табелата „Стормхейвън, Мейн 04564“, забита в моравата пред нея, бяха сигурни признаци. След като отвори външната врата, Уопнър осъзна, че това наистина бе къща: пощата заемаше предния салон, докато силната миризма на готвено издаваше, че жилищните помещения са отзад.

Огледа малката стая, поклати глава при вида на подредените старинни пощенски кутии, след което погледът му се спря на голям дървен плот, върху който имаше табела: „Роза Паундкук, началник-поща“. В далечния край зад плота седеше самата жена, привела белокосата си глава над рехаво парче плат, върху което с кръстосан бод бродираше четиримачтова шхуна. Уопнър с изненада установи, че няма други хора и че единственият клиент всъщност бе самият той.

— Извинете — рече той като приближи плота. — Това е пощата, нали?

— Да, така е — рече Роза, завърза последния конец и внимателно постави бродерията си върху едната дръжка на люлеещия се стол, преди да вдигне очи.

Като видя Уопнър, се сепна:

— Боже мой — рече тя и ръката й неволно се вдигна към брадичката й, сякаш да се увери, че не е прихванала от козята брадичка на Уопнър.

— Добре, защото очаквам важна пратка по куриер, разбирате ли? — Уопнър присви очи към нея. — „Пони експрес“ правят доставки по тези места, нали?

— О! — повтори Роза Паундкук, надигна се от стола, при което събори ръкоделието си. — Имате ли име, искам да кажа, как се казвате?

Уопнър се изсмя носово.

— Уопнър. Кери Уопнър.

— Уопнър? — Тя започна да търси в малка дървена кутия, пълна с жълти фишове. — О-у-п-…

— Не, не, не. Уопнър. С „У“ и едно „п“ — прозвуча раздразненият му отговор.