Дъглас Престън - Бездна

До един от библиотечните шкафове бе окачен малък морски пейзаж в позлатена рамка. Хач приближи да го разгледа и ахна.

— Господи — рече той. — Това е Търнър, нали?

Найдълман кимна.

— Ескиз за картината му „Шквал до Бийчи хед“, 1874-а година.

— Онази, която е в галерията „Тейт“, нали? — попита Хач. — Когато бях в Лондон преди няколко години се опитвах няколко пъти да я скицирам.

— Рисуваш ли? — попита Найдълман.

— Цапотя. Предимно акварели.

Хач отстъпи назад и отново се огледа. Другите картини на стените не бяха всъщност картини, а много прецизни медни гравюри на ботанически екземпляри: едри цветя, странни треви, екзотични растения.

Найдълман отиде до малък, покрит със сукно вграден шкаф, в който бяха подредени кристални гарафи и малки чаши. Той извади две чашки от облицованите им с филц гнезда и наля по няколко пръста порто във всяка.

— Тези гравюри — рече той, проследил погледа на Хач, — са дело на сър Джоузеф Банкс, ботаникът, който е придружавал капитан Кук по време на първото му околосветско плаване. Изобразени са растителни екземпляри, които е събрал в Ботаническия залив, малко след като открили Австралия. Там е имало фантастично разнообразие от растения, нали разбираш, и това накарало Банкс да кръсти залива така.

— Красиви са — промърмори Хач, докато поемаше чашата си.

— Това са може би най-фините медни гравюри, които някога са правени. Какъв късметлия е бил: ботаник, комуто се паднало да стъпи на новооткрит континент.

— Интересуваш ли се от ботаниката? — попита Хач.

— Интересувам се от новооткрити континенти — отвърна Найдълман, вгледан в огъня. — Но съм се родил твърде късно. Всички вече са били открити.

Той се усмихна бързо, за да прикрие пламъчето на копнежа в очите си.

— Ала Наводнената шахта е загадка, която си струва вниманието.

— Така е — отвърна Найдълман. — Може би единствената, която е останала. Ето защо смятам, че неуспехи като днешния не бива да ме изненадват. Големите мистерии не предават лесно тайните си.

Последва дълго мълчание. Хач посръбваше от портото си. Знаеше, че повечето хора намират мълчанието в един разговор за неудобно. Ала Найдълман изглежда го приемаше добре.

— Исках да те попитам — рече накрая капитанът. — Как мислиш ни приеха вчера в града?

— В общи линии всички изглежда се радваха на присъствието ни там. Ние определено сме истински подарък за местния бизнес.

— Да — отговори Найдълман. — Но какво имаше предвид с това „общо взето“?

— Ами, не всички са търговци.

Хач реши, че няма смисъл да извърта.

— Както изглежда, сме възбудили моралната съпротива на местния проповедник.

Найдълман се усмихна кисело.

— Проповедникът не одобрява, нали? След две хиляди години убийства, инквизиции и нетърпимост, е истинско чудо, че един християнски проповедник все още държи на високите морални ценности.

Хач се почувства малко неудобно; този Найдълман сега бе многословен, твърде различен от оня, който само преди няколко часа бе заповядал помпите да работят над критично опасната си мощност.

Найдълман извади лулата от джоба си и се зае със сложния ритуал по разпалването й.

— Баща ми беше лютерански свещеник — рече той тихо, докато изгасяше кибритената клечка. — И това ще ми държи влага за цял живот.

— Не вярваш в Бога, така ли? — попита Хач.

Найдълман го погледна мълчаливо. След това сведе поглед.

— Честно казано, често ми се е искало да вярвам. Религията е изиграла такава голяма роля в детството ми, че без нея сега понякога се чувствам като изпразнен от съдържание. Но аз съм от хората, които не вярват, щом няма доказателства. И това е нещо, което ми е неподвластно. Трябва да разполагам с доказателство. — Той отпи от портото. — Защо? Ти религиозен ли си?

Хач се обърна към него.

— Ами, да, вярващ съм.

Найдълман замълча и продължи да пуши.

— Но не ми се иска да обсъждаме това.

Върху лицето на Найдълман се изписа усмивка.

— Чудесно. Мога ли да ти долея?

Хач подаде чашата си.

— Мнението на проповедника не бе единственото „против“, което чух в града — продължи той. — Имам един стар приятел, учител по естествена история, който смята, че ще се провалим.

— А ти? — попита безучастно Найдълман, зает с портото, без да го поглежда.

— Нямаше да участвам, ако смятах, че ще се провалим. Но няма да съм искрен, ако кажа, че днешният неуспех не ме е накарал да се замисля.

— Малин — рече Найдълман почти нежно, когато му връщаше чашата. — Не мога да те виня за това. Признавам, че и аз изпитах за миг нещо като отчаяние, когато помпите ни изневериха. Ала в съзнанието ми не битува и най-малкото съмнение, че ще успеем. Сега вече разбрах къде грешим.