Дъглас Престън - Бездна

— Сключването на сделката ще бъде в Манчестър — натрапи се веселият глас на Дорис. — Банката им пожела да стане така. Ще ви видя ли там следващата седмица?

Хач се изправи и поклати глава.

— Мисля да изпратя адвоката си. Ще поемете ли грижата всичко да се опакова и да се изпрати на този адрес?

Дорис пое предложената й визитка и се взря в нея.

— Да, доктор Хач, разбира се.

Хач кимна, излезе навън и се спусна бавно по стълбите. Това бе последната част от работата; вече бе изпил бутилка газирана вода с бакалина Бъд и се бе обадил на икономката си в Кеймбридж. Спря за миг, след това заобиколи колата си и отвори вратата.

— Малин! — чу познат глас.

Хач се обърна и видя Сейнт Джон да се клатушка в неравен тръс към него, като се опитваше да не разпилее многобройните папки, които стискаше под мишница, и едновременно да запази равновесие по неравния калдъръм.

— Кристофър! — отвърна с искрена радост той. — Телефонирах ти тази сутрин да се сбогуваме, но ми казаха, че вече си заминал.

— Убивах последните си часове в библиотеката — отвърна Сейнт Джон и премигна на слънцето. — От „Таласа“ изпращат корабче да откара последните пет-шест души, които останахме, до Портланд. Трябва да пристигне до половин час.

Той стисна по-здраво папките си, тъй като палавият бриз заплашваше да разпилее скъпоценните му книжа по площада.

— В библиотеката на Стормхейвън ли? — попита с усмивка Хач. — Съчувствам ти.

— Всъщност оказа се доста полезно местенце. Намерих тъкмо онази част от местната история, която ми бе нужна.

— За какво?

Сейнт Джон потупа по папките си.

— Как за какво, ами за монографията ми за сър Уилям Макалън, разбира се. Ние отворихме тук цяла нова страница в историята от времето на Стюартите.

Дълбокият бас на корабна сирена раздрънча прозорците на площада и Хач вдигна глава — стройна бяла яхта навлизаше по канала и приближаваше пирса.

— Подраниха — рече Сейнт Джон. Той неловко намести папките си и протегна ръка. — Благодаря ти, Малин.

— Няма за какво — отвърна Хач. — Всичко най-хубаво, Кристофър.

Хач погледа как историкът се спусна надолу по хълма към кея. След това се качи в ягуара, затвори вратата и запали двигателя.

Излезе от площада и насочи колата на юг към крайбрежен път 1А за Масачузетс. Караше бавно, наслаждаваше се на соления въздух, на игрите на слънчевите зайчета и сенките по лицето му, докато минаваше под старите дъбове, които обрамчваха тихите улици.

Наближи пощата на Стормхейвън и спря до бордюра. Там, кацнала на крайния стълб на дъсчената ограда, седеше Изабел Бонтер. Беше облечена с тънко кожено яке и къса пола в цвят слонова кост. На тротоара до нея лежеше голяма пътна чанта. Тя се обърна към него и вдигна палец.

— Как си, моряко? — извика тя.

— Добре. Но ако бях на твое място щях да внимавам. — Той кимна към загорелите й бедра. — Тук червените жени ги изгарят, нали знаеш?

Тя се разсмя силно.

— Само да опитат! Старейшините на града ти са до един дебели. Мога да ги надбягам всичките. Дори и с тези токчета.

Тя приближи, надвеси се към прозореца и опря лакти на дясната врата.

— Какво те забави толкова?

— Търси вината у Дорис, агентката по недвижими имоти. Искаше да се наслади на всяка секунда от трудно сключената сделка.

— Няма значение — престори се, че се цупи Бонтер. — И без това бях заета. Много заета — опитвах да реша какво да правя с дела си от съкровището.

Хач се усмихна. И двамата знаеха, че от острова не бе спасено нищо; съкровището никога, никога не би могло да бъде извадено.

Тя въздъхна преднамерено силно.

— Както и да е, готов ли си най-сетне да ме отведеш от този ужасен град? С нетърпение очаквам да потъна някъде сред шум, прах, просяци, всекидневни вестници и площад „Харвард“.

— Качвай се тогава — Хач се пресегна и отвори вратата.

Ала тя продължи да стои наведена над прозорчето и да го гледа насмешливо.

— Ще ми позволиш ли да те черпя една вечеря, а?

— Разбира се.

— А след това най-накрая ще видим как докторите янки пожелават лека нощ на младите дами.

Хач се усмихна.

— Мисля, че вече отговорихме на този въпрос.

— А, не, тази вечер ще е по-различно. Тази вечер няма да я прекараме в Стормхейвън. А и този път плащам аз.

Тя се усмихна, бръкна в ръкава на блузата си и извади масивен златен дублон.

Хач погледна изумен едрата монета, която изпълваше дланта й.

— Къде, по дяволите, го намери?

Усмивката на Бонтер се разшири още повече.