— Виж ти, виж ти — каза дрезгаво Найдълман като погледна към светлината на фенерчето. — Et lux in tenebris lucet. „И светлината огрява мрака.“ Наистина. Защо ли съм изненадан, че славният преподобен е замесен в тази конспирация?
Гласът му се задави в суха кашлица и той се улови с две ръце за стълбата, за да изчака поредния противен трус.
— Хвърли меча — произнесе Клей.
В отговор Найдълман посегна към колана си да извади пистолета. В мига, в който се чу гърмежът, Клей залегна зад далечния край на стълбата.
— Махни се от пътя ми — рече хрипливо Найдълман.
Беше ясно, че не може да се възправи срещу Найдълман на тези тесни стъпала: трябваше да намери място, където да има по-добра опора. Бързо обходи стълбата с фенерчето. На метър по-ниско се виждаше тясна греда. Мушна фенерчето в джоба си и използва тъмнината да слезе първо с едно, а после с още едно стъпало по-надолу. Стълбищното устройство сега трепереше много силно. Клей знаеше, че Найдълман не можеше да се изкачва, докато държи пистолета. Ала знаеше също, че люлеенето идва на вълни и веднага щом вибрациите престанеха, Найдълман щеше да го простреля.
Спусна се с още две стъпала в мрака, опипваше пътя си с ръце и крака; после друсането понамаля. Слаб отблясък от светкавица освети Найдълман на метър под него: набираше се с една ръка към гредата за поддръжка. Той вече бе изгубил равновесие и Клей с отчаян скок се спусна още едно стъпало по-долу и с все сила ритна ръката на капитана. Чу се вик и изтракване, когато кракът му попадна в целта и пистолетът полетя в мрака.
Клей се спусна на гредата, краката му се хлъзнаха върху тясната метална решетка върху нея. Найдълман висеше под него и бълваше нечленоразделни ругатни. В неочакван изблик на енергия той се покатери на тясната платформа. Клей остави стълбата помежду им, извади фенерчето и светна срещу капитана.
Ручейчета пот и кал браздяха разкривеното лице на Найдълман, кожата му изглеждаше ужасяващо бледна, а очите му горяха неистово под безмилостната светлина. Видът му бе измъчен, сломен и тялото му продължаваше живота си, сякаш захранвано от някаква невероятна вътрешна воля. Ръката му трепереше леко, когато посегна назад и извади меча.
Клей го изгледа със смесено чувство на ужас и удивление. Ефесът бе хипнотизиращо красив, обсипан с огромни скъпоценни камъни. Ала самото острие бе грозно, надупчено, виолетово на цвят парче метал.
— Отдръпни се, преподобни — изхриптя капитанът. — Няма да си губя силите с теб. Искам Хач.
— Хач не е твой враг.
— Той ли те прати да ми го кажеш? — закашля се отново Найдълман. — Аз победих убедително Макалън. Но подцених коварството на доктора. Неговото и на неговите агенти. Нищо чудно, че поиска Труит да бъде включен в екипа копачи. А предполагам, че вашият протест бе хитрина — да отвлечете вниманието ми.
Той се вторачи в Клей, очите му блестяха.
— Ти си мъртъв — произнесе спокойно Клей. — Ние двамата с теб сме мъртви. Не можеш да спасиш тялото си. Но може би все още можеш да спасиш душата си. Този меч е оръжие на дявола. Хвърли го в дълбините, където му е мястото.
— Глупак! — просъска Найдълман и тръгна напред. — Оръжие на дявола, казваш? Хач може и да ми е отнел съкровището. Ала аз все още притежавам това. Мечът, за чието завземане съм се готвил цял живот.
— Той се превърна в твоят екзкекутор — отвърна спокойно Клей.
— Не, но може да се превърне в твоят екзекутор. За последен път ти казвам, преподобни, отдръпни се от пътя ми.
— Не — поклати глава Клей и се притисна към тресящата се платформа.
— Тогава умри — извика Найдълман, вдигна тежкото острие и замахна към главата на Клей.
Хач захвърли настрана изгасналия вече радметър и се взря в тъмнината към входа на тунела. Чуха се смътно човешки гласове; зърна отражения от фенерчето на Клей, които очертаха силуета на металния скелет на стълбищното устройство; после на фона на дълбинния грохот остро и ясно прозвуча изстрел. Чакаше, измъчван от несигурността и изкушението да пропълзи напред и да хвърли бърз поглед от ръба бе почти непреодолимо. Знаеше обаче, че да се изложи дори за миг на лъчението на Меча на Архангел Михаил означаваше бавна, но сигурна смърт.
Погледна към Бонтер. Усети напрежението в тялото й, чу учестеното й дишане.
Изведнъж долови шума на ожесточена битка. Метал звънна о метал, зловещ вик — чий бе той? — последван от глух стон; сетне още един силен удар и звън на метал. А най-накрая долетя болезнен и отчаян вик, който също затихна, удавен в рева на Шахтата.
Читать дальше