Дъглас Престън - Бездна

Изведнъж всичко му се проясни.

Хач бързо се изправи.

— О, Боже мой… — започна той.

След като различните парченца на пъзела си дойдоха на мястото, той бе като поразен — ужасен от изводите.

— Извини ме за минутка — рече на Труит, зави го с одеялото и се извърна.

Погледна часовника си: беше седем. Само след два часа Найдълман щеше да достигне до камерата на съкровището.

Хач пое дълбоко въздух на няколко пъти и изчака да се успокои и да усети отново твърдата земя под краката си. След това отиде до телефона и набра автоматичната клетъчна телефонна централа на острова.

Беше изключена.

— Мамка му! — промърмори на себе си.

Бръкна в докторската си чанта и извади радиотелефона за спешна връзка. Всички канали на „Таласа“ бяха залети от статично електричество.

Изчака минута, мислеше трескаво, опитваше се да прецени какви възможности му оставаха. И почти веднага осъзна, че му бе останала само една.

Влезе в кухнята. Професорът бе разпръснал стрелки по кухненската маса и обясняваше на Бонтер разположението на индиански селища по крайбрежието. Тя го гледаше възбудена, ала лицето й помръкна като видя Хач.

— Изабел — рече тихо той. — Трябва да отида до острова. Ще помогнеш ли Дони да се качи на линейката и да отиде в болницата?

— Да отидеш до острова ли? — извика Бонтер. — Да не си полудял?

— Няма време за обяснения — рече Хач, вече запътил се към дрешника в коридора.

Чу зад гърба си шумоленето от разместените столове — Бонтер и професорът скочиха да го последват. Той отвори вратата на дрешника, извади два вълнени пуловера и започна да ги навлича.

— Извинявай, Изабел. Ще ти обясня по-късно.

— Ще дойда с теб.

— Забрави за това — каза й Хач. — Прекалено опасно е. А и трябва да останеш тук, за да отпратиш Дони в болницата.

— Няма да ходя в никаква болница — долетя гласът откъм дивана.

— Разбра ли сега какво имах предвид? — Хач облече непромокаемото облекло и напъха в единия му джоб шапката с широка периферия.

— Не. Аз познавам морето. Знаеш много добре, че са необходими двама души, за да доплават до острова в такова време.

Бонтер започна да изважда от шкафа още дрехи — дебели пуловери, старата мушама на баща му.

— Съжалявам — рече Хач и нахлузи чифт ботуши.

После усети как върху рамото му ляга нечия ръка.

— Дамата е права — рече професорът. — Не знам за какво точно става дума. Но знам много добре, че не можеш да стоиш на руля, да определяш местоположението си и да пристанеш сам с лодката си в такова време. Аз ще кача Дони на линейката за болницата.

— Не ме ли чухте? — извика Дони. — Няма да се качвам на никаква линейка.

Професорът се обърна и го фиксира със строг поглед.

— Още една дума и ще те вържат на носилката като луд за връзване. Така или иначе ти ще отидеш.

Последва кратка пауза.

— Добре, сър — отвърна Труит.

Хач грабна фенерче и се обърна да погледне Бонтер; изпълнените й с решителност очи надничаха изпод прекалено голямата жълта гумена шапка.

— Тя е толкова способна, колкото си и ти — рече професорът. — Дори повече, ако трябва да бъда откровен.

— Защо ти е да се заемаш с това? — попита Хач.

В отговор Бонтер плъзна ръка под лакътя му.

— Защото за мен ти си нещо специално, мосю доктор. Нещо много специално за мен. И никога няма да си простя, ако остана тук, а с теб се случи нещо лошо.

Хач се поспря да прошепне на професора наставленията си за лечението на Труит, след което изтичаха под проливния дъжд. През последния час бурята се бе засилила значително и на фона на виещия вятър и плющящите клони на дърветата Хач можеше да чуе грохота на разбиващите се атлантически вълни, които се стоварваха върху брега — ревът бе тъй басов и мощен, че го усещаше по-скоро като свиване в стомаха, отколкото с ушите си.

Втурнаха се по залетите улици, покрай къщите със затворени с капаци прозорци; поради преждевременно настъпилия мрак лампите вече бяха запалени. Само за минута Хач се измокри до кости въпреки гумираното яке. Когато наближиха кея, блесна огромна синкава светкавица, последвана от гръмовен тътен. Веднага след това Хач чу изпращяването на трансформатора при входа на пристанището. Градът мигновено потъна в мрак.

Проправиха си път по кея и внимателно слязоха на хлъзгавото мостче, което водеше към понтона. Всички дингита бяха привързани към тресящата се конструкция. Хач извади нож от джоба си, отряза въжето на дингито на „Плейн Мери“ и с помощта на Бонтер го спусна във водата.