Дъглас Престън - Бездна

Щеше да изчака малко, преди да се насочи към остров Рагид. Разполагаше с лодка и с предостатъчно време. С всичкото време на света.

Стиснал здраво щурвала той гледаше как останките от флотилията се насочиха обратно към Стормхейвън. Скоро щяха да се превърнат в далечни, призрачни очертания на фона на прогизналото сиво небе.

Той не забеляза работния катер, който се отдели от острова и като се клатеше силно надлъжно и напречно, с виещ извънбордов мотор, когато винтът му изскачаше над водата, си запробива с мъка път към входния люк от другата страна на „Серберъс“.

Дони Труит лежеше на дивана и дишаше вече по-спокойно, след като започна да действа инжектираният му един милиграм лоразепам. Беше забил поглед в тавана и премигваше търпеливо, докато Хач го преглеждаше. Бонтер и професорът се бяха оттеглили в кухнята, където разговаряха шепнешком.

— Дони, чуй ме — рече Хач. — Кога започнаха да се проявяват тези симптоми?

— Преди около седмица — отвърна жално Труит. — Не мислех, че е нещо сериозно. Започнах да се събуждам с гадене. На няколко пъти пропуснах закуската. След това на гърдите ми се появиха тези обриви.

— Как изглеждаха?

— Отначало като червени петна. След това взеха леко да се подуват. Започна да ме боли и вратът. Сякаш отстрани. И взех да забелязвам косми по гребена си. Отначало малко, но сега като че мога да сваля цялата си коса наведнъж. В семейството ми почти нямаме плешиви; винаги сме били с цели купи коси по главите. Честно ти казвам, Малин, не знам как ще го понесе жена ми, ако оплешивея.

— Не се безпокой. Това не е типичното за мъжете оплешивяване. След като разберем какво не е наред и се погрижим за него, косата ти отново ще порасне.

— Страшно се надявам да стане така — рече Труит. — Снощи смяната ми свърши в полунощ и си легнах веднага, но на сутринта се почувствах още по-зле. Никога досега не съм ходил на лекар. Но си помислих: нали си приятел, а? Не е същото като да ходиш в поликлиниката или нещо от сорта.

— Има ли още нещо, което не си ми казал? — попита Хач.

Дони изведнъж се притесни.

— Ами, моя… абе, боли ме и отзад. И там имам рани или нещо подобно.

— Обърни се на една страна — рече Хач. — Ще хвърля едно око.

Няколко минути по-късно Хач вече седеше сам в трапезарията. Бе повикал линейка от болницата, но тя щеше да пристигне най-рано след петнайсет минути. Тогава пък щеше да възникне проблем да качат Дони в нея. Като селски жител на Мейн, Труит изпитваше ужас от ходенето на лекар и още по-голям ужас от болницата.

Някои от симптомите бяха подобни на онези, от които се оплакваха и други членове на екипа: апатия, гадене. Ала както и при останалите, при Дони имаше симптоми, които бяха влудяващо уникални. Хач посегна и взе оръфания си екземпляр от наръчника на Мерк. Няколкото минути проучване му бяха достатъчни, за да определи работната диагноза: Дони страдаше от хронично грануломатулозно заболяване. Множеството грануларни поражения по кожата, гноясалите лимфни възли, прекалено очевидният болезнен перианален абсцес правеха диагнозата почти категорична. „Ала ХГЗ обикновено е наследствено“, помисли си Хач. „Неспособност на белите кръвни телца да убиват бактериите. Защо ще се прояви едва сега?“

Той остави книгата и се върна във всекидневната.

— Дони — подзе той, — дай да погледна още веднъж скалпа ти. Искам да видя дали след като опада косата, остава гладка повърхност.

— Още малко и ще се превърна в Юл Брюнер. — Труит докосна внимателно главата си с ръка и докато го правеше, Хач забеляза грозна рана, която не бе видял досега.

— Свали ръката си за малко. — Той нави ръкава на Труит и огледа китката му. — Какво е това?

— Нищо. Одрасках се леко в Шахтата.

— Трябва да се почисти.

Хач взе чантата си, разрови се из нея и обля раната с физиологичен разтвор и бетадин, след това я намаза с малко антибактериален мехлем.

— Как стана?

— Порязах се на острия титанов ръб, докато нагласяхме онази модерна стълба в Шахтата.

Хач вдигна сепнат глава.

— Но това беше преди седмица. А раната изглежда съвсем прясна.

— Аз ли не знам? Проклетата рана се отваря непрекъснато. Жена ми я превързва всяка вечер, кълна се.

Хач я погледна по-внимателно.

— Не е инфектирана — рече той. И додаде: — А как си със зъбите?

— Странно е, че го споменаваш. Онзи ден забелязах, че един от стърчащите ми резци се е поразклатил. Предполагам, че вече остарявам.

Хач поклати глава. Това бяха всички класически симптоми на скорбут. Ала останалите уникални сипмтоми отхвърляха възможността за скорбут. И все пак нещо във всичко това му бе дяволски познато. „Както каза професорът, забрави останалите болести, махни ги настрани и виж какво ще остане. Анормален брой на белите кръвни телца. Окапване на косата, разклащане на зъбите, спиране на оздравителния процес, гадене, слабост, апатия…“