Майкъл Конъли - Отменена присъда

— Народът призовава Уилям Джонсън.

Обърнах се към дъното на залата. Докато отивах към катедрата, Бош бе излязъл да доведе Джонсън от свидетелската чакалня и сега се върна с него. Джонсън беше дребен и слаб, с тъмна като махагон кожа. Беше на петдесет и девет години, но чисто бялата му коса го правеше да изглежда по-стар. Хари го преведе през портала и му посочи свидетелската скамейка. Съдебната секретарка бързо го закле.

Трябваше да призная пред себе си, че съм нервен. Чувствах се така, както неведнъж се бе опитвала да ми го опише Маги, когато бяхме женени. Тя го наричаше „тежест на доказване“. Не правната, а физическата тежест да знаеш, че представляваш целия народ. Винаги бях смятал нейните обяснения за егоцентрични. Прокурорът никога не беше онеправдан. Той бе Човекът. В това нямаше никаква тежест, поне в сравнение с адвоката, който е съвсем сам и държи нечия свобода в ръцете си. Никога не бях разбирал какво се опитва да ми каже.

Досега.

Сега разбирах. Изпитвах го. Предстоеше ми да разпитам първия си свидетел пред съдебните заседатели и бях нервен като на първия процес след завършването ми.

— Добро утро, господин Джонсън — започнах аз. — Как сте?

— Добре съм, да.

— Чудесно. Бихте ли ми казали с какво се издържате?

— Да, шеф съм на поддръжката в кинотеатър „Ел Рей“ на Уилшър Булевард.

— Какво означава „шеф на поддръжката“?

— Грижа се всичко да работи както трябва — от осветлението до тоалетните, всичко това влиза в задълженията ми. Ама, естествено, имам електротехници, които поддържат осветлението, и водопроводчици, които се занимават с тоалетните.

Отговорът му предизвика любезни усмивки и тих смях. Джонсън говореше с лек карибски акцент, но думите му бяха ясни и разбираеми.

— Откога работите в „Ел Рей“, господин Джонсън?

— Вече стават трийсет и шест години. Започнах през седемдесет и четвърта.

— Браво, това си е истински рекорд. Поздравления. През цялото време ли сте били шеф на поддръжката?

— Не, започнах най-отдолу, като чистач.

— Бих искал да се върнем в хиляда деветстотин осемдесет и шеста година. Тогава вече сте работили там, нали?

— Да, тогава още бях чистач.

— Добре, а спомняте ли си конкретно датата шестнайсети февруари онази година?

— Спомням си я.

— Било е неделя.

— Помня, да.

— Бихте ли разказали на съдебните заседатели защо си я спомняте?

— Тогава намерих тялото на едно момиченце в контейнера за смет зад „Ел Рей“. Ужасен ден.

Озърнах се към заседателите. Всички погледи бяха вперени в моя свидетел. Дотук добре.

— Представям си, господин Джонсън, наистина трябва да е било ужасен ден. Бихте ли ни разказали как стана така, че намерихте тялото на момиченцето?

— Правехме ремонт в кинотеатъра — строяхме нова стена от гипсокартон в дамската тоалетна заради теч. Та отидох да изхвърля в контейнера една ръчна количка, пълна с парчета от старата стена, гнило дърво и тъй нататък. Вдигнах капака и онуй клето момиченце беше там.

— Било е върху вече изхвърлените в контейнера отпадъци, така ли?

— Точно така.

— Имаше ли някакви боклуци върху тялото?

— Не, абсолютно нищо.

— Като че ли онзи, който го е хвърлил там, е бързал и не е имал време да го покрие…

— Възразявам!

Ройс беше скочил на крака. Знаех, че ще възрази. Обаче бях успял да произнеса почти цялото изречение — със съдържащия се в него намек — пред заседателите.

— Господин Холър насочва свидетеля и иска от него да прави заключения, за които той не е компетентен — заяви адвокатът.

Оттеглих въпроса, преди Брайтман да приеме възражението. Нямаше смисъл съдията да застава на страната на защитата пред съдебните заседатели.

— Господин Джонсън, онази неделя за пръв път ли отивахте до контейнера?

— Не, вече бях ходил там два пъти.

— Кога за последно ходихте до контейнера, преди да откриете трупа?

— Около час и половина преди това.

— Тогава видяхте ли труп върху отпадъците?

— Не, нямаше труп.

— Значи е бил оставен там през тези деветдесет минути, така ли?

— Да, точно така.

— Добре, господин Джонсън, бихте ли насочили вниманието си към екрана?

На стената срещу ложата на заседателите бяха монтирани два големи плоскоекранни монитора. Единият беше леко обърнат под ъгъл към галерията, за да може и публиката да вижда дигиталните изображения. Маги управляваше пауърпойнта от своя лаптоп. Беше направила презентацията през последните две седмици и уикендите, докато подготвяхме аргументацията на обвинението. Всички стари снимки от делото бяха сканирани и качени в програмата. Сега тя показа първото ни фотографско доказателство. Снимка на контейнера, в който бяха открили трупа на Мелиса Ланди.