Майкъл Конъли - Отменена присъда

Изборът на съдебни заседатели беше протекъл по график. Приключихме с първата група от деветдесет кандидати за един ден, но след като елиминирахме повечето поради медийна информираност за делото, останаха само единайсет. С втората група се случи същото и чак в шест без двайсет в петък най-после стигнахме до нужния брой — осемнайсет.

Бях поставил схемата на съдебните заседатели пред себе си и погледът ми скачаше от лицата в ложата към имената върху моите самозалепващи се листчета, исках да запомня кой кой е. Вече познавах доста добре повечето, обаче исках имената да ми станат втора природа. Исках да мога да ги гледам и да се обръщам към тях така, като че ли са ми приятели и съседи.

Съдията седеше на катедрата, готова да започне точно в девет. Първо попита страните дали има нещо ново, или е останало нещо недовършено. След като чу, че няма, тя покани съдебните заседатели.

— Добре, всички сме тук — каза Брайтман. — Искам да благодаря на всички съдебни заседатели и на двете страни, че дойдохте навреме. Започваме процеса с встъпителните пледоарии на обвинението и защитата. Те не бива да се тълкуват като доказателства, а само…

Съдията млъкна, вперила очи в задния ред на ложата. Една жена плахо вдигаше ръка. Брайтман я изгледа продължително, после се консултира със своята схема на заседателите.

— Госпожо Тучи? Въпрос ли имате?

Проверих в моята схема. Номер десет, Карла Тучи. Една от заседателите, които още не бях запомнил. Плаха брюнетка от Източен Холивуд. Трийсет и две годишна, неомъжена, работеше като рецепционистка в медицинска клиника. В моята цветово кодирана схема я бях класифицирал като заседател, който може да се повлияе от по-силните личности сред дванайсетте. Това не беше лошо. Просто зависеше дали тези личности са за присъда „виновен“, или не.

— Струва ми се, че видях нещо, което не биваше да виждам — уплашено отвърна жената.

Съдия Брайтман сведе глава за миг и знаех защо. Не можеше да изкара колелата от калта. Бяхме готови да започнем, а сега процесът щеше да се забави още преди да сме започнали встъпителните пледоарии.

— Добре, да се погрижим бързо за това. Искам съдебните заседатели да останат по местата си. Всички останали също. Ние с госпожа Тучи, обвинението и защитата ще се оттеглим за кратко в кабинета ми, за да разберем за какво става дума.

Докато се изправяхме, отново погледнах схемата. Имаше шест резерви. Бях определил три от тях като клонящи към обвинението, две по средата и една към защитата. Ако Тучи бъдеше отстранена за простъпката, която щеше да ни разкрие, нейният заместник щеше да бъде избран произволно от резервите. Това означаваше, че има доста голям шанс тя да бъде заменена със съдебен заседател, който е на страната на обвинението, докато вероятността заместникът да е на страната на защитата беше само едно към шест. По пътя към кабинета реших да се възползвам от тази възможност и да направя каквото мога, за да отстранят Тучи.

В кабинета съдията даже не отиде до бюрото си, навярно с надеждата, че забавянето ще е съвсем кратко. Застанахме заедно в средата на помещението. Всички, освен съдебната стенографка, която седеше на един стол встрани, за да може да пише.

— Добре, обсъждането се протоколира — започна Брайтман. — Госпожо Тучи, моля, разкажете ни какво сте видели и какво ви смущава.

Заседателката сведе очи към пода и стисна длани пред себе си.

— Сутринта пътувах в метрото и един човек, който седеше срещу мен, четеше вестник. Държеше го изправен и видях първата страница. Не я погледнах нарочно, но видях снимка на мъжа от процеса и прочетох заглавието.

Съдията кимна.

— Говорите за Джейсън Джесъп, нали така?

— Да.

— Кой беше вестникът?

— „Таймс“, струва ми се.

— Какво гласеше заглавието, госпожо Тучи?

— „Нов процес, стари доказателства срещу Джесъп“.

Тази сутрин не бях виждал печатното издание на „Лос Анджелис Таймс“, но бях прочел материала онлайн. Позовавайки се на анонимен източник, близък до обвинението, статията съобщаваше, че се очаквало процесът срещу Джейсън Джесъп да се състои изцяло от доказателства от първия процес и да разчита изключително на разпознаването, направено от сестрата на жертвата. Автор беше Кейт Солтърс.

— Прочетохте ли статията, госпожо Тучи? — попита Брайтман.

— Не, ваша светлост, само я зърнах за секунда и когато видях снимката, се извърнах. Вие ни казахте да не четем нищо за процеса. Просто ми попадна случайно пред очите.