Майкъл Конъли - Отменена присъда

Той отново поклати глава.

— Заключението е, че има много начини да се защити от такова обвинение. Без веществено доказателство, което да го свърже с убийствата, без свидетел, мисля, че ще си имаш проблем.

— В гробовете може да има такова веществено доказателство — каза Бош.

— Възможно е, но ако няма? — възрази Холър. — Не се знае. Може също да изтръгнеш признание от Джесъп, но се съмнявам и в това.

По-нататък пое Макфърсън.

— Майкъл спомена за голямата въпросителна — останките. Могат ли да бъдат идентифицирани? Ще успеем ли да установим откога са в земята? Не забравяй, Джесъп има желязно алиби за последните двайсет и четири години. Ако изровиш купчина кости и не можем да кажем със сигурност, че са лежали там поне от осемдесет и шеста, Джесъп ще се измъкне.

Холър се изправи, отиде до дъската и взе един маркер от полицата под нея. Избра свободно място и начерта два кръга един до друг.

— Ето с какво разполагаме засега. Това е нашето дело, а това е цялата тая работа, която ни описваш. Двете са съвсем отделни неща. Имаме делото и предстоящия процес, а после твоето ново разследване. Когато са отделни, всичко е наред. Твоето разследване няма връзка с нашия процес, тъй че можем да оставим двата кръга отделени. Разбираш ли?

— Естествено — потвърди Бош.

Холър взе гъбата от полицата и изтри двата кръга от дъската. После нарисува нови два, които се пресичаха.

— А ако сега идеш там, започнеш да копаеш и откриеш кости? Ето какво ще се случи. Нашите два кръга се застъпват. И тогава твоята история става наша и трябва да я разкрием на защитата и на целия свят.

Макфърсън кимна в знак на съгласие.

— Тогава какво да правим? — попита детективът. — Да се откажем ли?

— Не, няма да се отказваме — отвърна Мики. — Просто ще внимаваме кръговете да останат отделени. Знаеш ли каква е най-добрата стратегия за съдебен процес според всеобщото мнение? Води го просто и тъпо. Затова нека не усложняваме нещата. Хайде да оставим кръговете отделени, да спечелим процеса и да турим тоя тип в затвора за убийството на Мелиса Ланди. После ще се качим на „Мълхоланд“ с лопатите.

— Да го пратим.

— Моля?

— Да го пратим в затвора.

— Както кажеш, професоре.

Бош премести поглед от пресичащите се кръгове на Холър към лицата на снимките. Инстинктът му подсказваше, че поне някои от тези момичета не са пораснали, че лежат в земята и са заровени там от Джейсън Джесъп. Беше му противна мисълта да останат в пръстта дори само още един ден, но знаеше, че ще трябва да почакат.

— Добре — реши той накрая. — Ще работя отделно по този случай. Засега. Обаче в новия профил има още нещо, което трябва да знаете.

— Най-после падна и втората обувка — рече Макфърсън. — Давай.

— Моята приятелка каза, че убиец като Джесъп не се променя в затвора. Тъмната материя вътре не изчезва. Остава си там. Чака. Като рак. И реагира на външно напрежение.

— Значи пак ще убие — заключи Маги.

Бош кимна бавно.

— Може да посещава гробовете на някогашните си жертви само докато не изпита потребност от… ново вдъхновение. А ако се почувства под напрежение, има голяма вероятност да извърши нещо в тази посока още по-скоро.

— В такъв случай трябва да сме готови — заяви Холър. — Аз го пуснах на свобода. Ако имаш някакви съмнения, че сте в състояние да го следите постоянно, искам да ги чуя.

— Нямам никакви съмнения — отвърна Хари. — Ако Джесъп направи ход, ще го пипнем.

— Кога ще излизаш пак с групата от ЗСР? — попита Макфърсън.

— Когато имам възможност. Но дъщеря ми е при мен, така че остават нощите, през които спи при приятелката си, или когато успея да намеря някой да остане с нея.

— Искам и аз да дойда веднъж.

— Защо?

— Искам да видя истинския Джесъп. Не онзи от вестниците и телевизията.

— Ами…

— Какво?

— Виж, в групата няма жени и постоянно са в движение с тоя тип. Няма почивки за тоалетна. Пикаят в бутилки.

— Не се безпокой, Хари, мисля, че ще се справя.

— Тогава ще го уредя.

Погледнах си часовника, когато чух Маги да поздравява Лорна в приемната. Тя влезе в кабинета и остави чантата си на своето бюро — една от ония тънки и модерни италиански кожени папки за лаптоп, каквато в никакъв случай не би си купила сама. Прекалено скъпа, прекалено червена. Искаше ми се да знам кой й я е подарил. Искаше ми се да знам много неща, които никога нямаше да ми каже.

Произходът на червеното й куфарче обаче беше най-малката ми грижа. След тринайсет дни щяхме да започнем избора на съдебни заседатели за процеса срещу Джесъп, а Клайв Ройс най-после бе нанесъл най-могъщия си досъдебен удар. Беше дебел два и половина сантиметра и в момента лежеше на бюрото пред мен.