Майкъл Конъли - Отменена присъда

Когато си поделихме задълженията преди процеса, оставих на Маги подготовката на свидетелите на защитата. Всички, освен Джесъп. Ако дадеше показания, щеше да е мой.

— Аз ще поговоря с него — отвърна тя.

После смръщи чело. Познавах този навик.

— Какво има?

— Нищо. Просто мисля как да го оспорим. Предлагам да подадем досъдебно искане с цел да ограничим Ройс по отношение на дискредитиращите неща. Въз основа на това, че фактите от живота й след убийството на сестра й нямат отношение към достоверността на показанията й, ако разпознаването на Джесъп сега съответства на направеното в миналото.

Поклатих глава.

— Ако бях на мястото на Ройс, щях да възразя, че нарушаваш гарантираното от шестата поправка право на клиента ми да подложи на кръстосан разпит своя обвинител. Съдията може да ограничи някои от нещата, ако се повтарят, обаче не разчитай, че ще забрани всичко.

Маги сви устни, знаеше, че съм прав.

— Все пак си струва да опитаме — добавих. — Всичко си струва. Всъщност искам да удавя Ройс в хартия. Ще му тръснем цял телефонен указател — нека се рови в него.

Тя ме погледна и се усмихна.

— Какво има?

— Харесва ми, когато те обзема справедлив гняв.

— Още нищо не си видяла.

Бившата ми жена извърна очи, преди нещата да отидат по-далеч.

— Къде искаш да работим през почивните дни? — попита тя. — Не забравяй, че Хейли ще е при теб. Няма да й хареса, ако си зает целия уикенд.

Замислих се. Хейли обичаше музеи. Дотолкова, че ми беше писнало да обикалям сто пъти едни и същи музеи. Освен това обичаше да ходи на кино. Трябваше да проверя дали дават някой нов филм.

— Доведи я вкъщи утре сутринта и се приготви да поработим върху нашия отговор. Може да се редуваме. Аз ще я заведа на кино или някъде другаде следобед, а ти ще продължиш и после ще отидеш с хората от ЗСР. Ще се получи.

— Добре, уговорихме се.

— Или…

— Или какво?

— Можеш да я доведеш довечера и да си устроим празнична вечеря в чест на непълното отличие, с което завършва дъщеря ни. Може даже да отметнем малко работа с теб.

— И да остана да пренощувам, това ли имаш предвид?

— Естествено, ако искаш.

— Ще ти се, Холър.

— Определено.

— Между другото, тя завърши с пълно отличие. Гледай да не сбъркаш довечера, когато я видиш.

Усмихнах се.

— Довечера ли? Сериозно?

— Да, струва ми се.

— Тогава не се бой. Всичко ще е наред.

Тъй като Бош беше споменал, че един от прокурорите иска да участва в наблюдението на ЗСР, лейтенант Райт направи графика си така, че да е нощна смяна в събота и да шофира колата. Трябваше да ги вземе от обществен паркинг във Венис, на шест преки от плажа. Бош се срещна с Макфърсън там и се обади по радиостанцията на Райт, за да му съобщи, че са готови и го чакат. След петнайсет минути джипът влезе в паркинга и спря до тях. Хари й отстъпи предната седалка и се качи отзад. Не проявяваше кавалерство. Широката седалка щеше да му позволи да се поизтегне през дългата нощ на наблюдението.

— Стив Райт — представи се лейтенантът и подаде ръка на Макфърсън.

— Маги Макфърсън. Благодаря, че се съгласихте да ме вземете.

— Няма проблем. Винаги сме доволни, когато Окръжна прокуратура проявява интерес. Да се надяваме, че тази нощ ще си струва.

— Къде е Джесъп в момента?

— Когато тръгвах, беше в „Брига“ на „Абът Кини“. Той обича оживени места, което всъщност е добре за нас. Две от момчетата ми са вътре, навън има още няколко. Вече посвикнахме с ритъма му. Отива в някое заведение, чака да го познаят и да почнат да го черпят пиене, после се мести другаде — доста бързо, ако не го забележат.

— Май повече ме интересуват среднощните му разходки, отколкото алкохолните му навици.

— Хубаво е, че пие — обади се от задната седалка Бош. — Има някаква причинно-следствена връзка. Ходи на „Мълхоланд“ в нощите, през които обикаля заведенията.

Райт кимна и изкара джипа от паркинга. Беше много подходящ за наблюдение, защото не приличаше на полицай. Почти шейсетгодишен, с очила, оредяла коса и две-три химикалки в джоба на ризата, той повече имаше вид на счетоводител, но работеше в ЗСР от над двайсет години и бе участвал в няколко от завършилите с жертви удари на звеното. През около пет години „Таймс“ пускаше материали за ЗСР, в които обикновено се анализираше броят на убитите от тях. В последния репортаж, който Бош си спомняше, вестникът наричаше Райт „симпатичния главен убиец на ЗСР“. Докато репортерите и редакторите, подготвили материала, навярно бяха вложили в това критичен смисъл, лейтенантът го приемаше като медал за доблест и беше поръчал да го отпечатат под името на визитната му картичка. В кавички, естествено.