Тери Пратчет: Подвижни образи

— Казва „ууук“.

— А туй какво означава?

— Означава „не“, Архиканцлер.

— И как казва „да“?

Ковчежникът се боеше именно от този момент.

— Казва „ууук“, Архиканцлер.

— Че то си е все същото!

— О, не. В никакъв случай. Уверявам ви! Казва го с друг тон… Тоест ако вече сте свикнал… — Ковчежникът вдигна рамене. — Предполагам, че просто сме се приспособили да го разбираме.

— Е, поне той се поддържа във форма — гадничко натърти Ридкъли. — Не като всички вас. Днес надникнах в дневната и беше пълна с похъркващи типове!

— Сигурно са били старшите преподаватели — веднага се сети Ковчежникът. — Аз бих казал, че и те са в чудесна форма.

— Във форма ли? Оня Декан все едно е глътнал пухена постеля!

— Да, но… Господине — усмихна се търпеливо Ковчежникът, — изразът „да бъдеш във форма“, доколкото го разбирам, означава да си годен за някаква дейност. В такъв случай тялото на Декана е напълно подходящо за седене по цял ден и лобиране на изобилни гозби.

Той си позволи тънка усмивчица.

Погледът на Архиканцлера беше толкова неприветлив, че би пропъдил и закоравял пияница от бар с безплатни напитки.

— Туй шегичка ли беше?

Тонът му издаваше подозрителността на човек, който никога не е вниквал в израза „чувство за хумор“ и не би го разбрал след цял час обяснения, придружени с помощни диаграми.

— Господине, само си позволих да изтъкна очевиден факт — предпазливо отвърна Ковчежникът.

Ридкъли врътна глава.

— Не понасям шегички. И не понасям разни веселяци, дето си мислят, че само ръсят смешки. Туй се дължи на застояването под покрив. Няколко пробега по трийсетина километра и Деканът ще бъде друг човек.

— Да, в известен смисъл — съгласи се Ковчежникът. — Защото ще бъде мъртъв.

— Ще бъде по-здрав и стегнат.

— И мъртъв.

Раздразненият Архиканцлер порови в книжата на бюрото си.

— Как сте се отпуснали само… — замърмори. — Направо сте се разпльокали. Всичко е тръгнало накриво. Тук хората хъркат по цял ден и току се превръщат в маймуняци. Дори не ни е хрумвало, че ще се натъкнем на маймуна зад ъгъла, когато бяхме студенти. — Вдигна глава нетърпеливо. — А ти защо дойде?

— Моля? — смънка обезсърчен Ковчежникът.

— Нали искаше нещо от мен? Дошъл си да ме врънкаш за нещо. Може би щото май съм единственият, дето не се е унесъл или не врещи от клоните на някое дърво сутрин.

— Ъ-ъ… Архиканцлер, струва ми се, че гибоните правят това.

— Какво? Какво?! Говори по-смислено, човече!

Ковчежникът си събра мислите в главата. Не смяташе, че заслужава да се държат така с него.

— Всъщност, господине, дойдох да поговоря с вас за един от студентите — обясни ледено.

— Какви студенти, бе? — изръмжа Архиканцлерът.

— Не се ли сещате, господине? Онези, по-кльощавите и бледите? Нали сме в университет? Те са задължителна част от пейзажа като плъховете.

— Нали си имаме хора да се занимават с тях?

— Да, преподавателите. Да… Но понякога… Все пак се питам дали не бихте погледнал оценките от тези изпити…

Беше полунощ — не същата като предишната, но подобна на нея. Старият Том, лишената от език камбана на Университета, отбеляза часа с дванадесет звучно безмълвни удара.

Дъждовните облаци изстискваха последните си капки над града. Анкх-Морпорк се простираше под няколко мокри наглед звезди с устойчивостта на стара тухла.

Пондър Стибънс, студент по магьосничество, остави книгата на масата и си разтърка лицето.

— Така-а… Задай ми някакъв въпрос.

Виктор Тугелбенд, също студент по магьосничество, взе своя оръфан екземпляр на „Некротеликомникон, преработено издание за студенти с примерни експерименти“. Отвори книгата наслуки. Почиваше си върху леглото на Пондър. Е, поне раменете му се опираха на постелята. Тялото му се бе изпружило нагоре по стената — напълно нормална поза за такива студенти.

— Ъхъ. Добре. Ъхъ… Ами-и… Как е името на чудовището, което живее извън измеренията и чийто отличителен вопъл е „Твойтотаковататвойтотаковата“?

— Йоб Изотзадес — незабавно отговори Пондър.

— Ъхъ. А по какъв начин чудовището Тшуп Аклатеп, Гнусната звездна жаба с един милион потомци, изтезава своите жертви до смърт?

— Тя… не, не ми подсказвай… Тя ги държи неподвижни и им показва снимки на отрочетата си, докато мозъците на жертвите не пропаднат в самите себе си.

— Тъй си е. Отдавна се чудех как го постига — призна си Виктор и прелисти книгата. — Май стига и да кажеш хиляда пъти „Много прилича на теб“, за да си готов за самоубийство.