Тери Пратчет - Подвижни образи

Среброриб си взе още едно разпукано царевично зърно.

— Чудна работа, все ти се иска да ги пъхаш в устата си — отбеляза той. — Един вид не можеш да спреш. Пукана царевица, казваш? Добре звучи. И така… господа, да завъртим ръчката още веднъж.

Лули се зае да навие филма обратно в лишения от всякаква магия фенер.

— Значи се сети за място, където можем да разгърнем начинанието, а магьосниците няма да ни тормозят?

Среброриб награби цяла шепа пукана царевица.

— Малко по-нататък по брега е — започна да обяснява. — Приятно слънчево местенце, където отдавна никой не се отбива. Там няма нищо освен обрулена от вятъра стара гора, един храм и много дюни.

— Храм ли? Но и боговете направо побесняват, ако им… — понечи да възрази Пийви.

— Я ме чуй — настоя Среброриб. — Цялата местност е обезлюдена от векове. Същинска пустош. Няма нито хора, нито богове. Нищичко. Затова пък слънцето и земята са в изобилие, сякаш тъкмо нас чакат. Това ни е шансът, момчета. Не ни дават да правим магии, не можем да правим злато, дори не успяваме да изкараме за насъщния… тогава защо да не правим подвижни образи? Хайде да творим история!

Алхимиците се отпуснаха на столовете си и лицата им светнаха.

— Ъхъ — даде подкрепата си Лули.

— Ами… хайде — съгласи се Пийви.

— Наздраве за подвижните образи — изрече Сендивог и вдигна пълна шепа пукана царевица. — А ти откъде научи за онова място?

— О, просто… — Среброриб се запъна озадачен, после смотолеви: — Не знам, не мога да си спомня. Трябва да съм чул за него преди много време, после съм забравил, а сега пак ми е изскочило в ума. Сами знаете как става понякога.

— Ъхъ — пак го подкрепи Лули. — Като с мен и филма. Все едно си спомних как да го направя. Много чудати номера ни върти тази пуста памет.

— Ами да.

— Вярно.

— Просто на идеята й е дошло времето.

— Прав си.

— Сигурно.

— Така трябва да е.

Над масата се спусна леко разтревожена тишина. Така се смълчават умове, които мислено се опитват да открият нещо нередно.

А въздухът сякаш заблещука.

— И как се нарича мястото? — попита разсеяно Лули.

— Не знам какво име са му дали в старите времена — призна си Среброриб и придърпа към себе си кесията с пукана царевица. — Сега го наричат Света гора.

— Света гора — повтори Лули. — Звучи… познато.

Отново притихнаха умислени.

Този път Сендивог пропъди вцепенението.

— Добре, тъй да бъде — обяви той бодро. — Света гора, идваме!

— Ъхъ — изсумтя Среброриб и тръсна глава, като че пропъждаше нежелано съмнение. — Ама че смахната работа! Все ми се струва… че открай време… сме се запътили натам.

Десетина хиляди километра по-надолу световната костенурка, Великата А’Туин, се влачеше мудно в звездната тъма.

Действителността може да бъде представена като сложна крива линия.

Проблемът не е в това, а във факта, че няма толкова действителност, колкото би трябвало. Ако се вярва на някои от по-мистичните текстове от хранилищата на Библиотеката в Невидимия университет…

… най-видното академично средище на магията и изобилните трапези, чиято колекция от книги е толкова огромна, че изкривява пространството и времето…

… поне девет десети от първоначално сътворената реалност се намират извън пределите на мултивселената. А тъй като мултивселената по самото си определение съдържа абсолютно всичко, което изобщо е нещо, положението става доста напечено.

Извън границите на всевъзможните вселени се намират суровите, дивите реалности, онези „можеше да е така“, „защо пък да не е иначе“, „това няма да го бъде“ — необузданите идеи, създавани и заличавани хаотично като химически елементи в напиращи да гръмнат свръхнови звезди.

И понякога, ако стените на световете са мъничко изтънели, тези идеи могат да се просмучат навътре.

А действителността се просмуква навън.

И тогава се случва горе-долу същото както около горещите гейзери дълбоко под повърхността на океана — странни подводни същества намират там достатъчно храна и топлина, за да образуват мимолетни мънички оазиси на живота в среда, където наглед изобщо не би могло да има живот.

Идеята за Света гора се просмука невинно и весело в Света на Диска.

И малко реалност изтече навън.

Тя бе намерена. Защото отвън има Твари, чиято способност да надушват дребни късчета действителност прави скучни смразяващите истории за акулите и струйките кръв в морската вода.

Тварите започнаха да се събират около пролуката.