Тери Пратчет - Подвижни образи

Бурята напираше над дюните по брега, но щом стигна до ниския хълм, облаците сякаш го заобиколиха. Само оскъдни капки дъжд паднаха на пресъхналата земя, а стихията тук се превръщаше в лек ветрец.

Той посипа с пясък отдавна изстиналите следи от огън.

По-надолу до една дупка, през която би могъл да се промуши язовец, малко камъче се търкулна към подножието.

Един месец отмина много набързо. Не му се искаше да се застоява.

Ковчежникът почука почтително на вратата към покоите на Архиканцлера и я отвори.

Стрела от арбалет прикова шапката му към дървенията.

Архиканцлерът наведе оръжието към пода и погледна сърдито посетителя.

— Адски опасно е да вършиш такива неща, ясно ли ти е? Можеше да причиниш много неприятен нещастен случай.

Ковчежникът не се бе издигнал до сегашното си положение… тоест до положението си отпреди десет секунди, когато беше хладнокръвен и самоуверен човек (в момента се намираше пред прага на лек инфаркт), без да усъвършенства способността си да се опомня след неочаквани сътресения.

Той освободи шапката си от мишената, начертана с тебешир на вратата.

— Но нищо лошо не се случи — отбеляза с толкова спокоен глас, какъвто се постига с неимоверни усилия. — Дупката почти не се вижда. А вие защо… ъ-ъ, стреляте по вратата, господине?

— Нямаш ли разсъдък в главата си? Навън е тъмно, а проклетите стени са от камък. Да не очакваш да хабя стрелите по тях?

— Аха — промълви Ковчежникът. — Но вратата… ъ-ъ, е на пет столетия — съобщи с изтънчено лек намек за укор.

— Личи й — грубо отбеляза Архиканцлерът. — Цялата е почерняла. Човече, тук имаме нужда от по-малко камънаци и дъски, а от повечко украса за разведряване. Някакви гравюри на спортна тема, да речем.

— Веднага ще се погрижа — невъзмутимо обеща Ковчежникът и си спомни за свитъка книжа под мишницата си. — Междувременно, господине, дали бихте отделил…

— Добре — прекъсна го Архиканцлерът и енергично нахлупи островърхата шапка на главата си. — Браво на теб. Сега трябва да се погрижа за едно болно драконче. Малката гадинка от няколко дни не е близвала купичката въглища.

— Но вашият подпис на един-два документа е… — забърбори трескаво Ковчежникът.

— Не мога да се занимавам с тия глупости — отпъди го с жест Ридкъли. — Тук бездруго има твърде много хартии. И… — Впи поглед в Ковчежника, като че току-що си спомни нещо. — Тая заран видях голяма смехория. Една маймуна се мярна в двора. Хич не се плашеше.

— О, да — жизнерадостно потвърди Ковчежникът. — Сигурно е бил Библиотекарят.

— Значи той си има питомна маймуна?

— Не ме разбрахте, Архиканцлер — още по-лъчезарно възрази Ковчежникът. — Видял сте самия Библиотекар.

Ридкъли се вторачи в него.

Усмивката на Ковчежника застина.

— Тъй… Библиотекарят е маймуна, а?

Мина немалко време, докато Ковчежникът му втълпи фактите. Накрая Архиканцлерът промърмори:

— Казваш, че това приятелче се е превърнало в маймуна с магия?

— Да, имаше произшествие в Библиотеката. Изблик на магия. До един миг беше човек, а в следващия — орангутан. Господине, освен това не бива да го наричате маймуна. Той е човекоподобно.

— Че каква разлика виждаш?

— Явно за него е съществена. Става много… ъ-ъ, агресивен, когато го нарекат маймуна.

— Поне не си пъчи червения задник, нали?

Ковчежникът стисна клепачи и потрепери.

— Не, господине. Това го правят гибоните.

— Аха… — Ридкъли поумува. — Нали нямаме и от тях тук?

— Нямаме, господине. Само Библиотекаря.

— Тъй не може. От мен да знаеш — тъй не може. Защо да търпим разни космати грамадни животни да се размотават наоколо? — непреклонно изрече Архиканцлерът. — Отървете се от него.

— Не бива да го правим за нищо на света! По-добър Библиотекар не сме имали. Пък и върши невероятна работа при толкова мижава заплата.

— А ние в какво му плащаме?

— В кесийки с фъстъци — тутакси обясни Ковчежникът. — Освен това единствено той е наясно с потайностите на Библиотеката.

— Тогава пак го превърнете в човек. Туй не е живот, маймунският, де.

— Той е човекоподобно, Архиканцлер. И се опасявам, че предпочита сегашното си състояние.

— Откъде знаеш? — настрои се недоверчиво Ридкъли. — Той да не говори?

Ковчежникът се поколеба. Ето ти го вечното затруднение с Библиотекаря. Всички дотолкова свикнаха с него, че едва си спомняха времето, когато Библиотеката не бе поверена на човекоподобно с жълти зъби и сила за трима. Когато ненормалното се проточи достатъчно дълго, вече е съвсем нормално. Само че понечеха ли да обясняват тепърва положението някому, започваше да изглежда твърде необичайно. Ковчежникът се прокашля смутено.