Тери Пратчет - Жътварят

И всичко свърши. Това е краят.

Смърт стоеше до прозореца в мрачния си кабинет. Взираше се в своите поля. Нищо не помръдваше във владенията му. Тъмни лилии цъфтяха до езерцето с пъстървите, гипсови скелетчета на гномчета вечно топяха въдиците си във водата.

Това беше неговият свят, неотбелязан на нито една карта.

Но сега незнайно защо липсваше нещо.

Смърт избра една коса от поставката в грамадния коридор. Подмина колосалния часовник без стрелки и излезе навън. Промъкна се през черната овощна градина, където Албърт се занимаваше с кошерите. Изкачи се на могилката в края на градината. Чак до планините се простираше безформена земя — даваше опора на краката, съществуваше посвоему, но досега не бе имало причина да й придаде облик.

Досега.

Албърт дойде при него, няколко черни пчели още бръмчаха около главата му.

— Какво правите, господарю?

— СПОМНЯМ СИ.

— Тъй ли?

— ПОМНЯ КОГА ТУК ИМАШЕ САМО ЗВЕЗДИ.

Но какво трябваше да… А-а, най-после. Смърт щракна с пръсти.

Ниви легнаха върху меките извивки на земята.

— Златисто — одобри Албърт. — Много приятно. Открай време си мисля, че имаме нужда от малко цвят наоколо.

Смърт поклати глава. Още беше недоизпипано. Започваше да се досеща. Животомерите в необятната зала, изпълнена с гръмовното съскане на изтичащ живот, бяха полезни и необходими. Така се постига ред. Но…

Пак щракна с пръсти и задуха ветрец. По нивите плъзнаха вълни.

— АЛБЪРТ?…

— Да, господарю?

— НЯМАШ ЛИ С КАКВО ДА СЕ ЗАЕМЕШ? НЯКАКВА ДРЕБНА РАБОТА?

— Струва ми се, че нямам.

— ГОВОРЯ ЗА ЗАНИМАНИЕ, КОЕТО ДА НЕ ТЕ ЗАДЪРЖА ТУК.

— Ясно, казвате, че искате да сте сам.

— АЗ ВИНАГИ СЪМ САМ. НО В МОМЕНТА ИСКАМ ДА СЪМ САМ НАСАМЕ.

— Схванах. Ами ще отида да… свърша някоя дреболия в къщата.

— НЕПРЕМЕННО.

Смърт остана сам, загледан в танца на житото и вятъра. Разбира се, това също беше метафора. Хората са нещо повече от житото. Те кръжат в мъничкия си пренаситен живот, задвижвани буквално от часовников механизъм, а дните им открай докрай са запълнени с усилието да живеят. И всеки живот продължава колкото всеки друг. Дори много дългите или съвсем кратичките. Поне от гледна точка на вечността.

Но слабичкото гласче на Бил Порталски промълви: „А от гледната точка на живеещия — колкото по-дълго, толкова по-добре.“

— ПИСУК.

Смърт погледна надолу.

Мъничка фигурка стоеше до краката му.

Наведе се и я вдигна към придирчивия взор на очните си кухини.

— ЗНАЕХ СИ, ЧЕ НЯКОЙ МИ ЛИПСВА.

Смърт на мишките кимна.

— ПИСУК?

Смърт завъртя глава.

— НЕ МОГА ДА ПОЗВОЛЯ ДА ТЕ ИМА. НЕ ВЪРТЯ БИЗНЕС С ПОДИЗПЪЛНИТЕЛИ.

— ПИСУК?

— САМО ТИ ЛИ ОСТАНА?

Смърт на мишките разтвори костеливата си лапичка. Миниатюрният Смърт на бълхите се изправи неуверен, но обнадежден.

— НЕ. ТАКА НЕ МОЖЕ. АЗ СЪМ НЕУМОЛИМ. АЗ СЪМ СМЪРТ… САМО АЗ.

Взря се в Смърт на мишките.

Спомни си за Азраел в неговата кула от самота.

— САМО АЗ…

Смърт на мишките отвърна на погледа му.

— ПИСУК?

Представете си висока тъмна фигура сред житото…

— НЕ, НЕ МОЖЕ ДА ЯЗДИШ КОТКА. КЪДЕ СЕ Е ЧУЛО И ВИДЯЛО СМЪРТ НА МИШКИТЕ ДА ЯЗДИ КОТКА? БИ ТРЯБВАЛО ДА Е КУЧЕ.

Представете си още ниви, всеобхватна мозайка от ниви до хоризонта, люшкащи се на плавни вълни…

— НЕ ПИТАЙ МЕН. НЯМАМ ПРЕДСТАВА. МОЖЕ БИ НЯКАКЪВ ТЕРИЕР.

… житни ниви, оживели, шепнещи под ветреца…

— ДОБРЕ, СМЪРТ НА БЪЛХИТЕ СЪЩО МОЖЕ ДА ГО ЯЗДИ. ЕТО КАК ЩЕ УБИЕМ С ЕДИН КУРШУМ ДВА ЗАЕКА.

… и чакат часовниковия механизъм на сезоните.

— ОБРАЗНО КАЗАНО.

И в края на всички истории Азраел, който знае тайната, си мислеше: „ПОМНЯ КАК ВСИЧКО ТОВА ЩЕ БЪДЕ ОТНОВО.“

© 1991 Тери Пратчет

© 2002 Владимир Зарков, превод от английски

Terry Pratchett

Reaper Man, 1991

Сканиране: Galimundi, 2009 г.

Разпознаване и редакция: Dave, 2009 г.

Издание:

ИК „Вузев“ — „Aрхонт-B“ ООД, 2002

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/14327]

Последна редакция: 2009-10-24 15:00:00

Например Артър Уинкингс е вампирясал, след като го е ухапал адвокат. Караконджулът Шлепел би изпълнявал по-добре задачата си, ако не се боеше от открити пространства и не се плашеше от мисълта да излезе от гардероба. А баншито господин Иксолит има говорен недостатък. Вместо да се изпъчи на покрива и да пищи над дома, където някой ще умре, той пише: „УууИииУууИииУуу“ на листче и го пъха под вратата.

В този случай по-добрите места бяха три — портите пред дворовете на номера 31, 7 и 34 на Брястовата улица в Анкх-Морпорк.