Тери Пратчет - Жътварят

Една от прелестите на жреческия пост в Изгубения обречен храм на Офлър, Бога-крокодил, беше възможността да се прибереш вкъщи рано следобед. Тъкмо защото храмът беше изгубен. Повечето поклонници изобщо не намираха пътя до него. Имаха късмет, че е така.

По традиция само двама души влизаха в най-вътрешното светилище — Върховният жрец и Невърховният жрец. Бяха тук от години и си разменяха длъжностите за разнообразие. Нямаха много работа, защото повечето потенциални поклонници биваха набучени на кол, смазани от камъни, отровени или насечени от капани още преди да стигнат до малката касичка и веселата рисунка на термометър 21 21 „Фонд за ремонт на покрива в Изгубения обречен храм! Остават само 6 000 жълтици до събирането на сумата!! Моля ви, бъдете щедри!! Благодарни сме ви!!!“ пред вестиария.

Играеха на Сакатия Лукчо върху олтара, в сянката на обсипаната със скъпоценности статуя на самия Офлър. Чуха далечното скърцане на врата откъм главния вход.

Върховният жрец не погледна натам.

— Але-хоп — промърмори той. — Още една жертва за голямото каменно кълбо.

Грохот, последван от чегъртащ тропот. Накрая се разнесе гръмовен тътен.

— Така… Какъв беше залогът?

— Две камъчета — отвърна Невърховният.

— Вярно. — Върховният си погледна картите. — Добре, отговарям с две кам…

Тихи стъпки.

— Оня с дългия бич стигна до големите заострени колове миналата седмица — напомни Невърховният.

Този път звукът приличаше на пусната вода в престарял засъхнал клозет. Стъпките секнаха.

Върховният се подсмихна.

— Така… Отговарям с две камъчета и вдигам с още две.

Невърховният остави картите си на олтара и обяви:

— Двоен Лукчо.

Върховният се вторачи недоверчиво.

Невърховният погледна изписано листче.

— Значи ми дължиш триста хиляди деветстотин шестдесет и четири камъчета.

Отново стъпки.

Жреците се спогледаха.

— Отдавна не сме имали човек в алеята с отровните стрелички — отбеляза Върховният.

— Залагам пет, че ще успее — веднага се възползва Невърховният.

— Дадено.

Слабичко тракане на метални остриета по камък.

— Просто ми е жал да ти прибирам камъчетата.

И пак стъпки.

— Както и да е, но още не е паднал в… — скърцане, шум на плискаща се вода — … басейна с крокодилите.

Стъпки.

— Никой не се е изплъзвал от страшния пазител на дверите…

Жреците взаимно се взираха в ужасените си лица.

— Ей — плахо промълви Невърховният, — нали не вярваш, че може да е…

— Тук? Не се излагай. Ние сме насред забравена от боговете джунгла. — Върховният изобрази измъчена усмивка. — Няма начин да ни сполети…

Стъпките ги доближаваха.

Жреците се вкопчиха един в друг от ужас.

— Госпожа Кейк!

Вратите рухнаха навътре. Тъмен вятър нахлу в залата, угаси свещите и разпиля картите като зацапан сняг.

Жреците чуха кух звън от ваденето на много голям диамант.

— БЛАГОДАРЯ ВИ.

Нямаше други случки и Невърховният се престраши да напипа огниво. След няколко несполучливи опита запали свещ.

Двамата се загледаха през трепкащите сенки в статуята, където зееше дупка на мястото на много големия диамант.

Малко по-късно Върховният въздъхна и промълви:

— Погледни на положението от добрата му страна. Кой ще знае освен нас?

— Вярно. Не се бях замислял за това. Ей, може ли утре аз да бъда Върховният жрец?

— Твоята смяна започва чак в четвъртък.

— Не се инати, де.

Върховният вдигна рамене и свали шапката на длъжността от главата си.

— Колко потискащо… — промърмори и пак се озърна към осквернената статуя. — Някои хора просто не знаят как да се държат в религиозни средища.

Смърт прелетя през света и пак стъпи в двора на стопанството. Слънцето почти опираше в хоризонта, когато почука на кухненската врата.

Госпожица Флитуърт отвори и си избърса ръцете в престилката. Примижа късогледо към посетителя и се дръпна по-навътре.

— Бил Порталски? Как ме уплаши…

— ДОНЕСОХ ТИ ЦВЕТЯ.

Тя огледа мъртвите стръкове.

— И ШОКОЛАДОВИ БОНБОНИ, КАКВИТО ХАРЕСВАТ ДАМИТЕ.

Тя зяпна черната кутия.

— ЕТО ТИ И ЕДИН ДИАМАНТ ЗА ПРИЯТЕЛ.

Прозрачният кристал улови послелните лъчи на залязващото слънце.

Госпожица Флитуърт най-сетне си възвърна дар-словото.

— Бил Порталски, какво ти е щукнало?

— ДОЙДОХ ДА ТЕ ОТВЕДА ДАЛЕЧ ОТ ВСИЧКО ТОВА.

— Тъй ли? И къде?

Смърт не бе стигнал в плановете си до този момент.

— ТИ КЪДЕ БИ ИСКАЛА?

Нямам намерение да ходя никъде тая вечер освен на танците — непоколебимо заяви госпожица Флитуърт.