Тери Пратчет - Жътварят

Плъзна се мазно напред, притиснал дланите си една в друга.

— С какво мога да ви бъда полез…

— С ЦВЕТЯ.

Друто се поколеба само миг-два.

— И за кого са предназн…

— ЗА ЕДНА ДАМА.

— Имате ли предпочит…

— ЛИЛИИ.

— О? Убеден ли сте, че лилиите са…

— ХАРЕСВАМ ЛИЛИИ.

— Кхъ… те обаче са малко мрачновати…

— ХАРЕСВАМ МРАЧ… — Фигурата се запъна неуверено. — КАКВО ЩЕ МИ ПРЕПОРЪЧАТЕ?

Друто плавно превключи на по-висока скорост.

— Розите винаги се приемат добре. Или орхидеите. Напоследък чувам от мнозина господа, че дамите се радват повече на една-единствена орхидея, отколкото на огромен букет рози…

— ДАЙТЕ МИ МНОГО.

— Орхидеи или рози?

— И ОТ ЕДНИТЕ, И ОТ ДРУГИТЕ.

Пръстите на Друто се виеха гъвкаво като змиорки в олио.

— Питам се дали бихте проявил интерес към тези великолепни съцветия на Нервоза глориоза…

— МНОГО И ОТ ТЯХ.

— Ако почитаемият господин може да си го позволи, бих му предложил единствения екземпляр от извънредно рядката…

— ДА.

— Може би и…

— ДА. ОТ ВСИЧКО. С ПАНДЕЛКА.

Когато камбанката изпрати със звън купувача, Друто се взря в монетите на дланта си. Повечето бяха проядени от корозия, всички до една бяха непознати, а две от тях — златни.

— Кхъ… Това ме удовлетворява напълно…

Стресна го меко шумолене.

По пода се стелеше дъжд от опадащи цветчета.

— А ТЕЗИ?

— Това е нашата бонбониера „Делукс“ — обясни дамата.

Магазинът беше толкова изискан, че продаваше произведения на сладкарското изкуство, не някакви си бонбони. Тези шедьоври често бяха увити поотделно в златисто фолио и отваряха още по-големи дупки в личния бюджет, отколкото в зъбите.

Високият мрачен клиент взе кутия с размери две на две стъпки. На капака с вид на сатенена възглавничка бяха изобразени две безнадеждно кривогледи котенца, подаващи се от дамско ботушче.

— ЗАЩО Е ТАПИЦИРАНА ТАЗИ КУТИЯ? СЕДИ ЛИ СЕ НА НЕЯ? ДА НЕ Е С АРОМАТ НА КОТКИ?

В гласа на клиента зазвуча явна заплаха… тоест още по-явна от обикновено.

— О… не. Това е нашата бонбониера „Върховна наслада“.

Клиентът я захвърли настрана.

— НЕ.

Управителката се озърна, после отвори едно чекмедже под тезгяха и сниши гласа си до заговорнически шепот.

— Разбира се, за неповторимите мигове имаме…

Кутията беше малка. И плътно черна с изключение на името, изписано с малки бели букви. Котенцата, дори украсени с розови панделки, не биха могли да припарят и на километър от нея. За да поднесат такава кутия, мрачни непознати скачат в движение от алпийски лифтове и се спускат с делтапланер от небостъргачи.

Мрачният непознат се взря в буквите.

— „МРАЧЕН ЧАР“…_ХАРЕСВА МИ._

— За онези интимни моменти… — подсказа дамата.

Клиентът като че помисли уместен ли е изразът.

— ДА. СПОРЕД МЕН Е ПОДХОДЯЩО.

Тя засия.

— Да ви я увия ли?

— ДА. С ПАНДЕЛКА.

— Ще има ли и още нещо, сър?

Клиентът май изпадна в паника.

— ОЩЕ НЕЩО ЛИ? ТРЯБВА ЛИ ДА ИМА? КАКВО ОЩЕ ТРЯБВА ДА СЕ НАПРАВИ?

— Моля, сър?

— ТОВА Е ПОДАРЪК ЗА ЕДНА ДАМА.

Управителката мъничко изтърва нишката на разтвора, но се вкопчи в опората на баналността.

— Е, нали казват, че най-добрите приятели на едно момиче са диамантите? — изчурулика весело.

— ДИАМАНТИТЕ ЛИ? АХА… ДИАМАНТИ. ТАКА ЛИ БИЛО?

Те блещукаха като парченца звездна светлина в черно кадифено небе.

— Този — посочи търговецът — е изключителен камък, не мислите ли? Отбележете вътрешния огън, особеното…

— А КОЛКО ДРУЖЕЛЮБЕН Е ТОЗИ ДИАМАНТ?

Търговецът се замисли. Знаеше всичко за каратите, блясъка, чистотата, прозрачността, качеството… Но за пръв път искаха от него да оцени дали диаманта е приятелски настроен.

— Да речем, умерено доброжелателен… — рискува той.

— НЕ.

Пръстите на търговеца стиснаха друго късче замръзнало сияние.

— А този… — увереността се върна в гласа му — … е от прочутата мина „Крив забой“. Позволете да привлека вниманието ви към великолепното…

Стори му се, че пронизващият поглед вече опира в тила му.

— Но трябва да призная, че досега не е проявил особено дружелюбие — завърши обезсърчен.

Мрачният клиент огледа неодобрително стоката в магазина.

— КЪДЕ Е НАЙ-ГОЛЕМИЯТ ДИАМАНТ В СВЕТА?

— Най-големият ли? Лесен въпрос. Това е Сълзата на Офлър и се намира в най-вътрешното светилище на Изгубения обречен храм на Офлър, Бога-крокодил, насред дивия Хоуондаленд. Теглото му е осемстотин и петдесет карата. Ще изпреваря следващия ви въпрос, сър — не знам колко е дружелюбен, но лично аз съм готов да си легна с него.