В студения следобед, докато светлината бяга от небето, сред заскрежените опадали листа и влагата те танцуват другия „Морис“. Заради равновесието.
Те казват, че трябва да изпълняваш и двата вида. Иначе изобщо не бива да ги танцуваш.
Уиндъл Пунс се завлече до Бронзовия мост. По това време в Анкх-Морпорк нощните му жители си лягаха да спят, а дневните отваряха очи. Но засега наблизо не се мяркаха нито едните, нито другите.
Уиндъл се досещаше, че мястото му е тук в тази нощ. Не беше същото чувство както преди смъртта. По-скоро усетът на зъбно колелце в часовник — всичко се върти, пружината се отпуска и знаеш къде трябва да се намираш…
Спря и се облегна. Тъмната вода… тоест течащата кал примляскваше около каменните опори.
От мъглата изплува силует. Уиндъл настръхна.
— Добро ви утро, господин Пунс.
Уиндъл си отдъхна.
— А-а… Сержант Колън? Сбърках те с другиго.
— Аз съм, ваше благородие — весело потвърди стражникът.
— Сержант, както виждам, мостът и тази нощ не е бил откраднат. Добре се справяш.
— Все повтарям, че повечко бдителност не вреди.
— Убеден съм, че гражданството може да спи спокойно в своите и чуждите постели, като знае, че никой няма да отнесе моста, тежащ някакви си пет хиляди тона.
— Господин Пунс, иска се пъргава мисъл, за да предварим кроежите на днешната международна престъпност.
— Браво на теб. Ъ-ъ… Не видя ли още някого наблизо?
— Тая нощ е мъртвешки тиха. — Сержантът се сепна и добави: — Не че исках да ви обидя…
— Да…
— Е, аз ще си вървя — смънка сержантът.
— Бива, бива.
— Вие добре ли сте, господин Пунс?
— Добре съм.
— Нали няма пак да скачате в реката?
— Няма.
— Сигурен ли сте?
— Да.
— Ами добре тогава. Лека ви нощ. — Сержантът поумува. — Ех, ще си забравя и главата някъде. Един тип ме помоли да ви предам това.
Подаде мърляв плик.
Уиндъл се взираше в мъглата.
— Какъв тип?
— Ами оня… Ох, махнал се е. Висок. И си пада малко особняк.
Уиндъл разгъна листчето с надпис „УУуууИиииУууИиииУУУиии“.
— Аха…
— Да не е никоя лоша вест? — разтревожи се сержантът.
— Зависи от гледната точка — увери го Уиндъл.
— Тъй ли? Ами добре. Е… лека ви нощ, значи.
Сержант Колън се поколеба още миг, вдигна рамене и се отдалечи.
Щом си тръгна, сянката зад него помръдна и се ухили.
— УИНДЪЛ ПУНС, НАЛИ?
Уиндъл не се обърна.
— Аз съм.
С ъгълчето на окото си видя две костеливи ръце да се подпират на парапета. Тихо шумолене на тяло, заемащо удобна поза, после спокойна тишина.
— Ами… сигурно ще искаш да приключваме по-бързо? — предположи Уиндъл.
— НЯМА ЗАЩО ДА ПРИПИРАМЕ.
— Доскоро вярвах, че винаги си точен.
— В СЕГАШНИТЕ ОБСТОЯТЕЛСТВА ОЩЕ НЯКОЛКО МИНУТИ НЕ СА ОТ ЗНАЧЕНИЕ.
Уиндъл кимна. Стояха смълчани елин до друг, а около тях се засилваше приглушеното боботене на града.
— Знаеш ли — обади се Уиндъл, — беше чуден задгробен живот. А ти къде се дяна?
— БЯХ ЗАЕТ.
Уиндъл всъщност не го слушаше.
— Срещнах хора, каквито не съм си и представял. Свърших какво ли не. Най-сетне научих кой е Уиндъл Пунс.
— И КОЙ Е ВСЕ ПАК?
— Уиндъл Пунс.
— ДОСЕЩАМ СЕ, ЧЕ ТОВА МОЖЕ ДА ТЕ Е СТЪПИСАЛО.
— Ами да.
— ТОЛКОВА ГОДИНИ НИЩИЧКО ДА НЕ ПОДОЗИРАШ…
Уиндъл Пунс отлично знаеше какво е ирония, а умееше да разпознава и подигравката.
— Лесно ти е на теб… — промърмори недоволно.
— МОЖЕ БИ.
Уиндъл пак се загледа в реката.
— Беше страхотно. Най-после. Важното е да си необходим.
— ДА. НО ЗАЩО Е ТАКА?
Уиндъл като че се изненада.
— Не знам. Как мога да знам? Май е защото всички заедно сме в кюпа. И защото не зарязваме своите хора в беда. Защото да си сам е по-лошо от всичко друго. Защото хората са си хора.
— А ПАРИТЕ СА СИ ПАРИ. НО ЖИТОТО НЕ Е САМО ЖИТО.
— Нима?
— ДА.
Уиндъл се облегна. Камъните на моста още пазеха топлината на деня.
Забеляза учуден, че и Смърт се облегна, после отрони:
— ЗАЩОТО ВИЕ СТЕ ВСИЧКО, КОЕТО ИМАТЕ.
— Какво? А, да. И туй е вярно. Наоколо е само грамаданската студена Вселена.
— ЩЕ СЕ СЛИСАШ, АКО УЗНАЕШ КОЛКО СИ ПРАВ.
— Един живот не стига.
— О, НЕ СЪМ УБЕДЕН…
— Хъм?
— УИНДЪЛ ПУНС…
— Моля?
— ТОВА БЕШЕ ЖИВОТЪТ ТИ.
С огромно облекчение, смътен оптимизъм и догадката, че всичко можеше да бъде и по-зле, Уиндъл Пунс умря.
Някъде в нощта Рег Шу се озърна, извади изпод куртката си четка и кутия боя и написа на първата попаднала му стена „У всеки жив има мъртвец, който чака да се прояви“…
Читать дальше