Тери Пратчет - Жътварят

В студения следобед, докато светлината бяга от небето, сред заскрежените опадали листа и влагата те танцуват другия „Морис“. Заради равновесието.

Те казват, че трябва да изпълняваш и двата вида. Иначе изобщо не бива да ги танцуваш.

Уиндъл Пунс се завлече до Бронзовия мост. По това време в Анкх-Морпорк нощните му жители си лягаха да спят, а дневните отваряха очи. Но засега наблизо не се мяркаха нито едните, нито другите.

Уиндъл се досещаше, че мястото му е тук в тази нощ. Не беше същото чувство както преди смъртта. По-скоро усетът на зъбно колелце в часовник — всичко се върти, пружината се отпуска и знаеш къде трябва да се намираш…

Спря и се облегна. Тъмната вода… тоест течащата кал примляскваше около каменните опори.

От мъглата изплува силует. Уиндъл настръхна.

— Добро ви утро, господин Пунс.

Уиндъл си отдъхна.

— А-а… Сержант Колън? Сбърках те с другиго.

— Аз съм, ваше благородие — весело потвърди стражникът.

— Сержант, както виждам, мостът и тази нощ не е бил откраднат. Добре се справяш.

— Все повтарям, че повечко бдителност не вреди.

— Убеден съм, че гражданството може да спи спокойно в своите и чуждите постели, като знае, че никой няма да отнесе моста, тежащ някакви си пет хиляди тона.

— Господин Пунс, иска се пъргава мисъл, за да предварим кроежите на днешната международна престъпност.

— Браво на теб. Ъ-ъ… Не видя ли още някого наблизо?

— Тая нощ е мъртвешки тиха. — Сержантът се сепна и добави: — Не че исках да ви обидя…

— Да…

— Е, аз ще си вървя — смънка сержантът.

— Бива, бива.

— Вие добре ли сте, господин Пунс?

— Добре съм.

— Нали няма пак да скачате в реката?

— Няма.

— Сигурен ли сте?

— Да.

— Ами добре тогава. Лека ви нощ. — Сержантът поумува. — Ех, ще си забравя и главата някъде. Един тип ме помоли да ви предам това.

Подаде мърляв плик.

Уиндъл се взираше в мъглата.

— Какъв тип?

— Ами оня… Ох, махнал се е. Висок. И си пада малко особняк.

Уиндъл разгъна листчето с надпис „УУуууИиииУууИиииУУУиии“.

— Аха…

— Да не е никоя лоша вест? — разтревожи се сержантът.

— Зависи от гледната точка — увери го Уиндъл.

— Тъй ли? Ами добре. Е… лека ви нощ, значи.

Сержант Колън се поколеба още миг, вдигна рамене и се отдалечи.

Щом си тръгна, сянката зад него помръдна и се ухили.

— УИНДЪЛ ПУНС, НАЛИ?

Уиндъл не се обърна.

— Аз съм.

С ъгълчето на окото си видя две костеливи ръце да се подпират на парапета. Тихо шумолене на тяло, заемащо удобна поза, после спокойна тишина.

— Ами… сигурно ще искаш да приключваме по-бързо? — предположи Уиндъл.

— НЯМА ЗАЩО ДА ПРИПИРАМЕ.

— Доскоро вярвах, че винаги си точен.

— В СЕГАШНИТЕ ОБСТОЯТЕЛСТВА ОЩЕ НЯКОЛКО МИНУТИ НЕ СА ОТ ЗНАЧЕНИЕ.

Уиндъл кимна. Стояха смълчани елин до друг, а около тях се засилваше приглушеното боботене на града.

— Знаеш ли — обади се Уиндъл, — беше чуден задгробен живот. А ти къде се дяна?

— БЯХ ЗАЕТ.

Уиндъл всъщност не го слушаше.

— Срещнах хора, каквито не съм си и представял. Свърших какво ли не. Най-сетне научих кой е Уиндъл Пунс.

— И КОЙ Е ВСЕ ПАК?

— Уиндъл Пунс.

— ДОСЕЩАМ СЕ, ЧЕ ТОВА МОЖЕ ДА ТЕ Е СТЪПИСАЛО.

— Ами да.

— ТОЛКОВА ГОДИНИ НИЩИЧКО ДА НЕ ПОДОЗИРАШ…

Уиндъл Пунс отлично знаеше какво е ирония, а умееше да разпознава и подигравката.

— Лесно ти е на теб… — промърмори недоволно.

— МОЖЕ БИ.

Уиндъл пак се загледа в реката.

— Беше страхотно. Най-после. Важното е да си необходим.

— ДА. НО ЗАЩО Е ТАКА?

Уиндъл като че се изненада.

— Не знам. Как мога да знам? Май е защото всички заедно сме в кюпа. И защото не зарязваме своите хора в беда. Защото да си сам е по-лошо от всичко друго. Защото хората са си хора.

— А ПАРИТЕ СА СИ ПАРИ. НО ЖИТОТО НЕ Е САМО ЖИТО.

— Нима?

— ДА.

Уиндъл се облегна. Камъните на моста още пазеха топлината на деня.

Забеляза учуден, че и Смърт се облегна, после отрони:

— ЗАЩОТО ВИЕ СТЕ ВСИЧКО, КОЕТО ИМАТЕ.

— Какво? А, да. И туй е вярно. Наоколо е само грамаданската студена Вселена.

— ЩЕ СЕ СЛИСАШ, АКО УЗНАЕШ КОЛКО СИ ПРАВ.

— Един живот не стига.

— О, НЕ СЪМ УБЕДЕН…

— Хъм?

— УИНДЪЛ ПУНС…

— Моля?

— ТОВА БЕШЕ ЖИВОТЪТ ТИ.

С огромно облекчение, смътен оптимизъм и догадката, че всичко можеше да бъде и по-зле, Уиндъл Пунс умря.

Някъде в нощта Рег Шу се озърна, извади изпод куртката си четка и кутия боя и написа на първата попаднала му стена „У всеки жив има мъртвец, който чака да се прояви“…