Тери Пратчет - Малки богове

— Тогава… значи три години — отвърна костенурката. — Това е добра маруля. И това Аз ти го казвам. Горе в хълмовете няма марули. Малко живовляк, една-две трънки. Дай ми още едно листо.

Брута изскубна едно от най-близката маруля. И, о чудо!, помисли си той, появи се ново листо.

— И щеше да се превърнеш в бик? — попита.

— Отворих очи… око… и бях костенурка.

— Защо?

— Откъде да знам? Не знам! — излъга костенурката.

— Но ти… ти си всезнаещ — каза Брута.

— Това не означава, че знам всичко.

Брута прехапа устни.

— Хм. Да. Това значи.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Мислех, че беше всемогъщ.

— Не. Това значи, че можеш всичко. И наистина можеш. Така се казва в Книгата на Оссори. Той беше един от Великите Пророци, нали знаеш. Надявам се — добави Брута.

— Кой му е казал, че съм всемогъщ?

— Ти.

— Не, не съм.

— Е, той каза, че ти си му казал.

— Въобще не си спомням никакъв Оссори — промърмори костенурката.

— Ти си му заговорил в пустинята — каза Брута. — Трябва да си спомниш. Беше висок осем стъпки? С много дълга брада? И огромен жезъл? И блясъкът на светите рога струеше от главата му? — Той се поколеба. Но той беше виждал статуите и светите икони. Те не можеше да грешат.

— Никога не съм срещал подобен — каза малкият бог Ом.

— Може и да е бил малко по-нисък — предположи Брута.

— Оссори, Оссори — рече костенурката. — Не… не… бих казал, че съм…

— Той каза, че си му заговорил от огнен стълб — каза Брута.

— О, този Оссори ли? — каза костенурката. — Огнен стълб. Да.

— И си му продиктувал Книгата на Оссори — рече Брута. — Която съдържа Наставленията, Портите, Клетвените Отричания и Заповедите. 193 глави.

— Не мисля, че съм направил всичко това — рече Ом с нотка съмнение в гласа. — Сигурен съм, иначе щях да запомня 193 глави.

— Какво му каза тогава?

— Доколкото си спомням, беше „Ей, я виж какво мога да направя!“ — каза костенурката.

Брута се облещи срещу нея. Костенурката изглежда се притесни, доколкото това е възможно за костенурка.

— Дори боговете обичат да се отпускат малко — рече тя.

— Стотици хиляди хора живеят, съблюдавайки Клетвените Отричания и Заповедите! — озъби се Брута.

— Е и? Не ги спирам — рече Ом.

— Ако ти не си ги продиктувал, тогава кой?

— Не питай мен. Аз не съм всезнаещ!

Брута се тресеше от гняв.

— А Пророка Абис? Предполагам, че все някои му е дал Допълненията, нали така?

— Не съм бил аз…

— Те са изписани върху оловни плочи, високи десет стъпки!

— Е, добре, трябва да съм бил аз, така ли? Аз винаги си нося по един тон оловни плочи под ръка, в случай че срещна някой в пустинята, нали?

— Какво! Ако не си му ги дал ти, тогава кой го е направил?

— Не знам. Откъде да знам? Не мога да бъда навсякъде!

— Ти си вездесъщ!

— Кой казва така?

— Пророк Хашими!

— Никога не съм го срещал!

— О? О? Значи, предполагам, че не ти си му дал Книгата на Творението, значи?

— Каква Книга на Творението?

— Искаш да кажеш, че не знаеш?

— Не!

— Тогава кой му я е дал?

— Не знам! Може сам да я е написал!

Брута ужасено закри устата си с ръка.

— Тввъъ богухлфхъ!

— Какво?

Брута отмести ръка.

— Казах, че това е богохулство!

— Богохулство? Как мога аз да богохулствам? Аз съм бог!

— Не ти вярвам!

— Ха! Още една мълния ли искаш?

— Ти на това мълния ли му викаш?

Брута беше почервенял и трепереше. Костенурката тъжно провеси глава.

— Добре, добре. Признавам, че не беше кой знае какво — рече тя. — Ако бях по-добър, ти щеше да си вече само чифт сандали и пушек, който излиза от тях. — Тя изглеждаше нещастна. — Нищо не разбирам. Такова нещо не ми се е случвало никога по-рано. Възнамерявах да се превърна в огромен ревящ бял бик за една седмица, а се озовах костенурка за цели три години. Защо? Не знам, а се предполага да знам всичко. Според тези твои пророци, които твърдят, че са ме срещали, де. Знаеш ли, мене въобще никои не ме чу? Опитвах се да говоря на козари и други такива, а те никога не ми обръщаха внимание! Бях започнал да си мисля, че съм костенурка, която сънува, че е бог. Толкова лошо беше започнало да става.

— Може би си точно това — каза Брута.

— Краката ти да се разплуят в дънери, дано! — сряза го костенурката.

— Но… но — каза Брута, — ти казваш, че пророците са били… само хора, които са записвали разни неща!

— Точно такива са били!

— Да, но не са били от теб!

— Някои от тях са били, може би — каза костенурката. — Аз… съм забравил толкова много, през последните няколко години.