Тери Пратчет - Малки богове

В частта от съзнанието си, която не беше заета с мисли за горещината, той усещаше ужаса и объркването на Брута. Не биваше да причинява това на момчето. Естествено, че не го е гледал. Кой бог го правеше? Кого го беше грижа какво правят хората? Вярата беше важна. Просто беше извадил спомена от съзнанието на момчето, за да го впечатли, като фокусник, който вади яйце от нечие ухо.

Аз лежа по гръб и ми става все по-горещо и ще умра…

И въпреки това… и въпреки това… тоя скапан орел го беше пуснал върху купчина тор. Някакъв смешник е тоя орел. Цялото място, построено от камък върху камък на каменисто място, а той да се приземи върху единственото нещо, което да прекъсне полета му, без да прекъсне обаче живота му. И наистина близо до поклонник.

Странно беше всичко това. Караше те да се чудиш дали не е някакво божествено провидение, само че нали ти си божественото провидение… и то по гръб, и ти става все по-горещо и се готвиш да умреш…

Онзи мъж, дето го беше обърнал по гръб. Изражението върху онова кротко лице. Той щеше да запомни това. Онова изражение, не на жестокост, а на някакво друго ниво от съществуването. Изражение на ужасно спокойствие…

Една сянка закри слънцето. Ом примижа срещу лицето на Лу-Тце, който се втренчи в него с мило, обърнато наопаки състрадание. След което го изправи, както трябва. После взе метлата си и се отдалечи без да се обърне и да го погледне повече.

Ом се отпусна и стаи дъх. После се оживи.

Някой там горе ме харесва, помисли си той. И това съм Аз.

Сержант Симони изчака, докато се върне в собствените си помещения, преди да развие своето късче хартия.

Изобщо не се изненада, когато откри, че то е маркирано с малка рисунка на костенурка. Той беше щастливецът.

Цял живот беше чакал този момент. Някой трябваше да доведе обратно автора на Истината, за да стане символ на движението. Това трябваше да бъде той. Единственият проблем беше, че той не можеше да убие Ворбис.

Но това трябваше да се случи там, където може да бъде видяно.

Някой ден. Пред Храма. Иначе никой нямаше да повярва.

Ом куцукаше тежко по песъчлив коридор.

Той се беше помотал наоколо известно време след изчезването на Брута. Мотаенето наоколо е още едно нещо, в което костенурките са много добри. На практика те са световни шампиони.

Ама че безполезно момче, мислеше си той. Така ми се пада, че се опитах да говоря с почти ненормален послушник.

Естествено, мършавият старец не беше успял да го чуе. Нито пък главният готвач. Е, старецът може би беше глух. А колкото до готвача… Ом си отбеляза, че когато се възстанови в пълната си божествена мощ, те отреди специална съдба за готвача. Не беше сигурен каква точно ще бъде тя, но щеше да включва вряща вода и може би някъде в цялата работа щеше да има и моркови.

Един миг той се наслаждава на мисълта за това. Но къде го напусна тя? Напусна го в тая окаяна градина, и то като костенурка. Знаеше как се е озовал вътре — в тъп ужас той погледна свирепо към миниатюрната точка в небето, която очите на спомена разпознаха, че е орел — и по-добре щеше да е да открие по-земен път навън, ако не искаше да прекара следващия месец като се крие под някое пъпешово листо.

Осени го още една мисъл. Хубаво месо!

Когато си възвърне силата, ще прекара предостатъчно време да измисли няколко нови ада. Както и няколко нови Божи Заповеди. „Да не ядеш Месото на Костенурка“. Тази беше добра. Изненада се, че не се беше сетил за нея по-рано. Перспектива, ето какво беше това.

А ако преди няколко години се беше сетил за някоя като „На Всяка Цена Да Вдигнеш Която И Да Е Нещастна Костенурка И Да Я Занесеш, Там Където Пожелае, Освен Ако, И Това Е Важно, Не Си Орел“, сега нямаше да е загазил така.

Нищо повече за това. Сам ще трябва да си намери Ценобиарха. Някой като Висшия Свещеник няма начин да не може да го чуе.

И той ще да е някъде тук. Висшите Свещеници имаха склонността да седят на едно място. Трябва да е много лесно да го намериш. Може и да беше временно костенурка, но Ом все още беше бог. Колко трудно би могло да бъде?

Ще трябва да върви нагоре. Това означаваше Йерархията. Намираш най-високостоящия човек като вървиш нагоре.

Като се поклащаше леко, а черупката му се мяташе насам-натам, някогашният Велик Бог Ом се впусна да изследва Цитаделата, изправен в цялото си величие.

Не можеше да не забележи, че нещата доста са се променили за три хиляди години.

— Мен? — каза Брута. — Но, но…

— Не вярвам, че иска да те накаже — рече Намрод. — Макар че, естествено, точно наказание заслужаваш. Ние всички заслужаваме — набожно добави той.