Тери Пратчет - Малки богове

— Да умреш геройски за вярата си е благородно нещо — изпя монотонно Друнах, като че ли изчиташе думите от вътрешно табло за обяви.

— Така ни казват и пророците — рече Фри’ит нещастно.

Великият Бог се движеше по мистериозни начини, това той знаеше. Без съмнение, Той избираше пророците Си, но като че ли Той сякаш се нуждаеше от помощ. Може би беше твърде зает, за да избира Сам. Изглежда имаше далеч повече срещи, много повече кимане, много повече размяна на погледи отколкото дори по времето на службите в Големия Храм.

Определено имаше огън у младия Ворбис — колко лесно беше да скача от една мисъл на друга. Това беше човек, белязан от съдбата. Една мъничка част от Фри’ит, частта, която беше преживяла значителна част от живота си в палатки, по която бяха стреляли доста и която се беше озовавала насред схватки, където човек може да бъде убит еднакво лесно, както от враг, така и от съюзник, добавяше: или поне от нещо друго. Това беше частта от него, която се очакваше да прекара цялата вечност из всички всевъзможни адове, но тя вече беше натрупала достатъчно опит.

— Знаеш ли, че пътувах много, когато бях доста по-млад? — попита той.

— Чувал съм те често да разказваш извънредно интересно за пътуванията си в езическите земи — учтиво отвърна Друнах. — Често споменаваш звънци.

— Разказвал ли съм ти някога за Кафявите Острови?

— Далеч отвъд края на света — каза Друнах. — Спомням си. Където хлябът расте по дърветата, а младите жени намират малки бели топки в стридите. Гмуркат се за тях, разказваше ти, без да носят даже и…

— Спомням си нещо друго — каза Фри’ит. Това беше самотен спомен, на открито, само с едни голи шубраци под мораво небе. — Там морето е силно. Има големи вълни, много по-големи от тези в Кръглото Море, разбираш ли, и хората гребат отвъд тях, за да ловят риба. Върху странни дървени дъски. А когато искат да се върнат на брега, изчакват вълна и тогава… се изправят върху нея, и тя ги отнася чак до брега.

— Най ми хареса историята за младите жени-плувкини рече Друнах.

— Понякога има много големи вълни — каза Фри’ит, без да му обръща внимание. — Нищо не може да ги спре. Но ако ги яхнеш, няма да се удавиш. Това е което научих.

Друнах улови блясъка в очите му.

— Ах! — каза той и кимна. — Колко хубаво от страна на Великия Бог да сложи такива поучителни примери по нашия път.

— Номерът е да прецениш силата на вълната — каза Фри’ит. — И да я яхнеш.

— Какво става с онези, които не успяват?

— Удавят се. Често. Някои от вълните са много големи.

— Природата на вълните е често такава, доколкото разбирам.

Орелът още кръжеше. Ако беше разбрал нещо, поне не го показваше.

— Полезни факти, които човек да има наум — рече Друнах, внезапно развеселен. — Ако някога човек се озове в езическите земи.

— Наистина.

От молитвените кули навсякъде в границите на Цитаделата, дяконите нареждаха монотонно поредната служба.

Брута трябвате да бъде в клас. Но отците-възпитатели не бяха много строги с него. В края на краищата, той беше пристигнал, запознат до съвършенство с всяка една Книга от Септатюха и знаеше всички молитви и химни наизуст, благодарение на баба си. Вероятна приемаха, че е полезен. Като услужливо правеше неща, които никой друг не искате да прави.

Той прекопаваше бобените редици заради самото прекопаване. Великият Бог Ом, макар и понастоящем малкият бог Ом, ядеше листо от маруля.

През целия си живот, мислеше си Брута, съм знаел, че Великият Бог Ом — той направи знака на свещените рога някак апатично — е… ъ… ъ… нещо велико в небето, или понякога, когато слезе долу в света, е като огромен бик или лъв, или… все едно, нещо голямо. Нещо, което да гледаш с почит и уважение. Някак си костенурка не е съвсем същото. Опитвам се с всички сили… но не е същото. И като го слушам да говори за СептАрхите, сякаш са били просто… просто някакви побъркани старчоци… всичко е като сън…

Някъде в дъждовните гори на Брутовото подсъзнание изникна пеперудата на съмнението и размаха експериментално крило, без въобще да знае какво казва теорията на хаоса за тези неща…

— Сега се чувствам доста по-добре — каза костенурката. — По-добре от много месеци насам.

— Месеци? — попита Брута. — От колко време си… болен?

Костенурката стъпи с единия си крак върху листо.

— Какъв ден сме днес? — попита тя.

— Десети Груни — отвърна Брута.

— Така ли? Коя година?

— Ъъ… Умозрителната Змия… какво искаш да кажеш с това „коя година“?