Тери Пратчет: Малки богове

А най-отпред — желязната каруца. Пара се издигаше от комина ѝ. Ърн трябва отново да я беше привел в движение.

— Глупаво! Глупаво! — крещеше Брута най-общо към целия свят и продължаваше да бяга.

Флотилията вече се строяваше в бойни редици, а командващият я, който и да беше той, с удивление видя, че това очевидно представлява атака само на един човек.

Борвориус го улови точно в мига, когато той щете да се хвърли срещу гора от копия.

— Разбирам — каза той. — Баламосваш ни с приказки, докато войниците ви заемат позиция, а?

— Не! Не съм искал това!

Борвориус присви очи. Не беше преживял многобройните войни през живота си като се държи глупаво.

— Не — рече той, — може би не си го искал. Но това няма значение. Чуй ме, мой невинен малък свещенико. Понякога трябва да има война. Нещата отиват твърде далеч за думи. Има и… други сили. А сега… върни се при хората си. Може би и двамата ще бъдем живи когато всичко това свърши и тогава можем да поговорим. Боят първо, после приказките. Така става, момче. Това е историята. А сега, връщай се.

Брута се обърна назад.

I. Да Ги Поразя Ли?

— Не!

II. Бих Могъл Да Ги Направя На Прах. Само Една Дума Кажи.

— Не. Това е по-лошо и от войната.

III. Но Ти Каза, Че Бог Трябва Да Закриля Хората Си…

— Какво щяхме да бъдем, ако ти заповядам да смажеш честни хора?

IV. Ненадупчени Със Стрели?

— Не.

Омнианците се събираха сред дюните. Една голяма част от тях се бяха струпали около обкованата в желязо каруца. Брута я погледна през мъглата на отчаянието си.

— Не казах ли, че ще ида там сам? — попита той.

Симони, който се облягаше на Костенурката му се усмихна мрачно.

— Стана ли? — попита той.

— Мисля, че… не.

— Знаех си. Жалко, че трябваше сам да го разбереш. Нещата един вид сами искат да станат така схващаш ли? Понякога просто изправяш хората едни срещу други и… с това се свършва всичко.

— Но само ако хората искаха…

— Да. Би могъл да използваш това като божа заповед.

Нещо издрънча и един люк се отвори отстрани на Костенурката. Появи се Ърн, заднишком, с винтов ключ в ръката.

— Какво е това нещо? — попита Брута.

— Машина за водене на бой — отвърна Симони. — Костенурката се движи, а?

— За бой с Ефебианците? — попита Брута.

Ърн се обърна.

— Какво? — попита той.

— Построили сте това… нещо… за да се биете с Ефибианците?

— Ами… не… не — каза Ърн, като изглеждаше объркан. — Ние с Ефебианците ли се бием?

— С всички — отговори Симони.

— Но аз никога… аз съм… аз никога…

Брута погледна към колелата с шипове и острите като бръснач плочи по края на Костенурката.

— Това е устройство, което само се движи — каза Ърн. — Щяхме да го използваме за… искам да кажа… абе, никога не съм искал то да…

— Необходимо ни е сега — каза Симони.

— Кои сме тези „ние“?

— Какво излиза от големия дълъг чучур отпред? — попита Брута.

— Пара — тъпо отвърна Ърн. — Свързан е с обезопасителния клапан.

— О!

— Излиза много гореща — каза Ърн и още повече се спаружи.

— О?

— Всъщност пари.

Погледът на Брута се премести от парната тръба върху въртящите се ножове.

— Много философско — каза той.

— Щяхме да я използваме срещу Ворбис — каза Ърн.

— А сега не я използвате. Ще бъде използвана срещу Ефебианците. Знаеш ли, едно време си мислех, че аз съм глупав, но после срещнах философите.

Симони наруши мълчанието като потупа Брута по рамото.

— Всичко ще се нареди — каза той. — Няма да загубим. В края на краищата — окуражаващо се усмихна той, — Бог е на наша страна.

Брута се обърна. Юмрукът му се изстреля. Това не беше научен удар, но беше достатъчно силен, за да завърти Симони. Той сграбчи челюстта си.

— Защо? Не беше ли точно това, което искаше?

— Ние имаме боговете, които заслужаваме — каза Брута, — а аз си мисля, че не заслужаваме никакви. Глупаво. Глупаво. Най-нормалният човек, когото съм срещал тази година, живее на един прът в пустинята. Глупаво. Мисля, че май трябва да се присъединя към него.

I. — Защо?

— Богове и хора, хора и богове — каза Брута. — Всичко се случва, защото нещата са се случвали и по-рано. Глупаво.

II. — Но Ти Си Избраният.

— Избери си някой друг.

Брута се отдалечи с решителни крачки през парцаливата армия. Никой не се опита да го спре. Стигна до пътеката, която водеше нагоре към скалите и дори не се обърна да погледне към бойните редици.

— Няма ли да наблюдаваш битката? Имам нужда от някой, който да наблюдава битката.