Тери Пратчет: Малки богове

III. Може И Да Не Мога.

Брута вече беше минал наполовина Мястото.

— Е, ние не го изоставяме — каза Симони.

IV. Хубаво.

Ом също ги гледаше, докато се отдалечават. И в следващия миг вече беше сам, с изключение на хилядите, които наблюдаваха него, струпани по краищата на огромния площад. Мечтаеше си да знае какво да им каже. Ето затова му трябваха хора като Брута. Ето затова на всички богове им трябваха хора като Брута.

— Извинете?

Богът погледна надолу.

V. — Да?

— Хм. Дали не бих могъл да ви продам нещо, а?

VI. — Как Се Казваш?

— Дхблах, боже.

VII. — А, Да. И Какво Искаш?

Търговецът подскачаше притеснено от крак на крак.

— Не би ли могъл да издадеш само една мъничка божа заповед? Нещо за това в сряда да се яде кисело мляко, например? Винаги е много трудно да го пласираш по средата на седмицата.

VIII. — Стоиш Пред Своя Бог И Търсиш Възможности За Бизнес?

— Ами-ии — каза Дхблах, — бихме могли да се споразумеем. С желязото се кове, докато е горещо, както казват инквизиторите. Ха-ха. Двайсет процента? Какво ще кажеш? След разходите, разбира се…

Великият Бог Ом се усмихна.

IX. — Мисля, Че От Теб Няма Да Има Голяма Печалба Като Пророк, Дхблах — каза той.

— Точно така, така. Това е всичко, което искам. Просто се опитвам да свържа двата края, не повече.

Х. — Само Костенурките Трябва Да Бъдат Оставени.

Дхблах наклони глава на една страна.

— Не става, а? — попита той. — Но… огърлици от костенурки… хмм, … брошки, разбира се. От черупка на костенурка…

XI. — Не!

— Извинявай, извинявай. Разбирам какво искаш да кажеш. Добре. Статуи на костенурки. Да-а-а. Мислел съм си за тях. Хубава форма. Случайно дали не би могъл да направиш статуята да се клатушка от време на време, а? Много са добри за бизнес, това клатещите се статуи, де. Статуята на Оссори се клати на всеки Пости на Оссори, най-редовно. Посредством малко бутало, което се задвижва в основата, поне така казват. Но все едно, за пророците е добре.

XII. — Караш Ме Да Се Смея, Малък Пророче. Да Продаваш Костенурки И То На Всяка Цена.

— Да ти кажа право — каза Дхблах, — вече успях да начертая няколко скици…

Ом изчезна. Последва кратък гръм. Дхблах погледна замислено скиците си.

— … но предполагам, че ще трябва да сваля малката фигура от тях — рече той, кажи-речи на себе си.

Сянката на Ворбис се огледа.

— А! Пустинята — каза той. Черният пясък беше абсолютно неподвижен под обсипаното със звезди небе. Изглеждаше студено.

Не беше планирал още да умира. Всъщност… въобще не си спомняше как е умрял…

— Пустинята — повтори той и този път в гласа му се прокрадна нотка неувереност. Никога през целия си живот не беше изпитвал чувство на неувереност. Усещането беше непознато и ужасяващо. Обикновените хора така ли се чувстваха?

Той се овладя.

Смърт беше впечатлен. Малцина бяха хората, които успяваха да го направят, да запазят формата на предишното си мислене и след смъртта.

Смърт не изпитваше удоволствие от работата си. Това беше емоция, която му беше трудно да схване. Но съществуваше и такова нещо като удовлетворение.

— И така — рече Ворбис. — Пустинята. А в края на пустинята…?

— СЪД.

— Да, да, разбира се.

Ворбис се опита да се съсредоточи. Не успя. Усещаше как сигурността му се изпарява. А той винаги е бил сигурен.

Поколеба се, като човек, който отваря вратата към позната стая, но не открива там нищо, освен бездънна яма. Спомените още бяха там. Усещаше ги. Имаха правилна форма. Само дето не можеше да си спомни какви бяха. Имаше един глас… Сигурно ли е, имало ли е глас? Но единственото, което можеше да си спомни, беше звукът на собствените му мисли, които подскачаха из собствената му глава.

Сега трябваше да прекоси пустинята. От какво имаше да се страхува…

Пустинята беше това, което вярваш че е.

Ворбис се вгледа в себе си.

И продължи да гледа.

Падна на колене.

— ВИЖДАМ, ЧЕ СИ ЗАЕТ — каза Смърт.

— Не ме оставяй! Толкова е празно!

Смърт огледа безкрайната пустиня. Щракна с пръсти и доприпка голям бял кон.

— Виждам сто хиляди души — рече той, мятайки се върху седлото.

— Къде? Къде?

— Тук. С теб.

— Аз не ги виждам!

Смърт събра поводите.

— НЯМА ЗНАЧЕНИЕ — каза той. Конят му препусна няколко крачки напред.

— Не разбирам! — изпищя Ворбис.

Смърт се спря.

— МОЖЕ БИ СИ ЧУВАЛ ИЗРАЗА, ЧЕ АДЪТ ТОВА СА ДРУГИТЕ ХОРА?

— Да, да, разбира се.

Смърт кимна.

— С времето — рече той, — ще разбереш, че не е правилен.