Тери Пратчет - Малки богове

VIII. Добре Звучи. Побързай, Доста Бой Ме Чака Да Въздам.

— Виждаш ли? — каза Брута. — Не. Без бой. Никакви заповеди, докато и ти не им се подчиниш.

Ом изтрополи по покрива на Храма.

IX. Ти Ми Заповядваш? Тук? СЕГА? НА МЕН?

— Не. Моля.

X. Това Е По-лошо И От Заповед!

— Всяко нещо си има две страни.

Ом тресна по Храма си отново. Една стена хлътна навътре. Онази част от тълпата, която не беше успяла да избяга от Мястото, сега удвои усилията си.

XI. Трябва Да Има Наказание! Иначе Няма Да Има Ред!

— Не.

XII. Ти Не Ми Трябваш! Сега Вече Имам Достатъчно Вярващи!

— Но само чрез мен. И, може би, не за дълго. Всичко ще се повтори. Случвало се е и по-рано. Непрекъснато се случва. Затова умират боговете. Те никога не вярват в хората. Но ти имаш шанс. Единственото, което трябва да направиш е да… вярваш.

XIII. Какво? Да Слушам Глупави Молитви? Да Наглеждам Малки Деца? Да Правя Дъжд?

— Понякога. Не винаги. Може да се спазариш.

XIV. ДА СЕ СПАЗАРЯ! Аз Не Се Пазаря! Не И С Хора!

— Пазари се сега — каза Брута. — Докато имаш възможност. Или един ден ще трябва да се пазариш със Симони, или с някой като него. Или пък с Ърн, или с някой като него.

XV. Аз Мога Напълно Да Ви Унищожа.

— Да. Аз съм изцяло във властта ти.

XVI. Мога Да Те Смачкам Като Яйце!

— Да.

Ом млъкна.

После каза:

XVII. Не Можеш Да Използваш Слабостта Като Оръжие.

— Това е единственото, което имам.

XVIII. Тогава Защо Трябва Да Отстъпвам?

— Не отстъпваш. Пазариш се. Споразумяваш се с мен в слабостта ми. Или един ден ще трябва да се пазариш с някой, който е от позиция на силата. Светът се променя.

XIX. Ха! Ти Искаш Конституционна Религия?

— Защо не? Другият вид не проработи добре.

Ом се облегна на Храма, а гневът му се уталожваше.

Глава II стих I. — Много Добре, Тогава. Но Само За Известно Време. — Усмивка се плъзна по огромното, димящо лице. — За Сто Години, Става Ли?

— А след сто години?

II. Ще Видим.

— Дадено.

Един пръст, дълъг колкото дърво, се разгъна, спусна се и докосна Брута.

III. Убедителен Си. Ще Ти Е Необходимо. Приближава Се Флотилия.

— Ефебианци? — попита Симони.

IV. И Тсортеани. И Джелибейбианци. И Клачианци. Всяка Една Свободна Страна По Брега. Да Стъпчат Омниа За Добро. Или За Лошо.

— Нямате много приятели, нали? — попита Ърн.

— Дори и аз не ни харесвам много, а аз съм един от нас — каза Симони. Той вдигна поглед към бог.

— Ще помогнеш ли?

V. Ти Даже Не Вярваш В Мен!

— Да, но аз съм практичен човек.

VI. И Храбър При Това. Да Декларираш Атеизъм Пред Собствения Си Бог.

— Това нищо не променя! — каза Симони. — Не си мисли, че можеш да ме измамиш като съществуваш!

— Никаква помощ — каза Брута твърдо.

— Какво? — попита Симони. — Ще ни е необходима могъща армия срещу тази пасмина!

— Да. Но ние нямаме такава. Така че ще го направим по друг начин.

— Ти си луд!

Спокойствието на Брута беше същинска пустиня.

— Може и така да е.

— Трябва да се бием!

— Още не.

Симони сви юмруци от яд.

— Виж… слушай… Ние умирахме заради лъжи, векове наред ние умирахме заради лъжи. — Той махна с ръка към бог. — Сега имаме истина, заради която да умираме!

— Не. Хората трябва да умират заради лъжи. Но истината е прекалено ценна, за да умираш заради нея.

Устата на Симони се отвори, а след това се затвори безмълвно, докато той търсеше думите. Най-сетне откри няколко от зората на образованието си.

— Мен са ме учили, че най-хубавото нещо е да умреш за бог — смотолеви той.

— Ворбис казваше това. А той беше… глупак. Можеш да умреш за страната си или за народа си, или пък за семейството си, но за бог би трябвало да живееш — пълноценно и активно, всеки ден от дълъг живот.

— И колко дълго ще продължи това?

— Ще видим.

Брута вдигна поглед към Ом.

— Няма да се показваш вече така?

Глава III стих I. — Не. Веднъж стига.

— Не забравяй пустинята.

II. Няма.

— Върви с мен.

Брута се приближи към тялото на Ворбис и го вдигна.

— Мисля, че те ще акостират на брега от Ефебианската част на укрепленията — каза той. — Няма да използват каменистия бряг, а не могат да използват и скалите. Ще ги срещна там. — Той хвърли поглед на Ворбис. — Някой трябва да го направи.

— Не може да искаш да отидеш сам?

— Десет хиляди няма да бъдат достатъчно. Един може да стигне.

Той слезе по стълбите.

Ърн и Симони го наблюдаваха как се отдалечава.

— Той ще умре — каза Симони. — Няма да остане даже петно мазнина върху пясъка от него. Той се обърна към Ом. — Можеш ли да го спреш?