Тери Пратчет - Малки богове

Брута спря и свали ръка.

Той каза:

— Не, няма да го направя.

И тогава, за пръв и последен път, той видя Ворбис наистина разярен. И по-рано беше имало случаи, когато дяконът е бил ядосан, но то беше нещо, ръководено от мозъка, което се включваше и изключваше според нуждите. Това беше нещо друго, нето неконтролируемо. И то пробягна по лицето му само за един миг.

Когато ръцете на стражите се сключиха около него, Ворбис пристъпи напред и го потупа по рамото. Той погледна Брута в очите за един миг и после каза меко:

— Пребийте го от бой, а после го изгорете.

Някакъв Йам заговори, но после спря, щом видя изражението на Ворбис.

— Направете го веднага.

Свят на тишина. Никакъв шум тук горе, освен свистенето на вятъра през перата.

Тук горе светът е кръгъл, ограден от ивица море. Гледната точка е от хоризонт до хоризонт, слънцето е по-близо.

И въпреки това, гледаш надолу, гледаш за фигури…

… долу в стопанството на края на пустошта…

… на малък хълм…

… миниатюрен подвижен купол, смешно издигнат…

Никакъв звук освен свистенето на вятъра през перата, докато орелът прибира крилата си и се спуска като стрела, а светът се върти около малката движеща се фигурка, която е обект на цялото внимание на орела.

По-близо и…

… нокти долу…

… хващане…

… и вдигане…

Брута отвори очи.

Гърбът му просто агонизираше. Много отдавна беше свикнал да изключва болката.

Но той беше проснат върху някаква плоскост, а ръцете и краката му бяха приковани за нещо, което не можеше да види. Небето горе. Извисяващата се фасада на храма от едната страна.

Извъртя леко глава и види смълчаната тълпа. И кафявия метал на желязната костенурка. Усети пушек.

Някой тъкмо затягаше белезниците на ръката му. Брута хвърли поглед към инквизитора. Така, какво трябваше да каже? О, да.

— Костенурката се Движи? — промълви той.

Човекът въздъхна.

— Не и тази, приятелю — каза той.

Светът се завъртя под Ом, когато орелът се издигна на височина, от която да се разчупи черупката, и съзнанието му беше обзето от екзистенциалния ужас на всяка костенурка от откъсването от земята. И от мислите на Брута, ярки и отчетливи толкова близо до смъртта…

Аз съм обърнат по гръб и ми става все по-горещо и ще умра…

Внимателно, внимателно. Съсредоточи се, съсредоточи се. Ще те пусне всеки миг…

Ом протегна дългия си, мършав врат, вгледа се в тялото точно над себе си, избра това, което се надяваше, че е търсеното място, пъхна клюна си между кафявите пера между ноктите на птицата и стисна.

Орелът премигна. Никога костенурка не беше правила това на орел, никъде в цялата история.

Мислите на Ом достигнаха в малкия сребърен свят на съзнанието му:

— Не искаме да се нараняваме взаимно, нали така?

Орелът отново примигна.

Орлите никога не са развивали кой знае колко въображение или предвидливост над тези, необходими да знаят, че костенурката се разбива, когато я пуснеш върху скалите. Но в умът му се оформяше представата за това какво се случва, когато пуснеш тежка костенурка, която все още интимно стиска съществена част от теб.

Очите му се навлажниха.

Още една мисъл се прокрадна в съзнанието му.

— Така. Ти ще играеш, ъ-ъ, честно с мен, и аз ще играя… честно с теб. Ясно? Това е важно. Това искам да направиш…

Орелът се извиси над едно горещо въздушно течение над горещите скали и увеличи скорост към далечния блясък на Цитаделата.

Никога костенурка не беше правила това преди. Нито една костенурка в цялата вселена. Но нито една костенурка не е била някога бог, за да знае неписаното мото на Квизицията: Cuius testiculos habes, habes cardia et cerebellum.

Когато си стиснал цялото им внимание, сърцата и мозъците им ще те последват.

Ърн си пробиваше път през тълпите, а Фъргман се влачеше след него. Това беше най-доброто и най-лошото на гражданската война, поне в началото — всички носеха еднакви униформи. Много по-лесно беше, когато заловиш врагове, които са облечени в друг цвят или поне говорят със смешен акцент. Можеш да им викаш „джапанки“ или каквото намериш за добре. Това правеше нещата но-лесни.

Ей, помисли си Ърн. Това е почти философия. Жалко, че може би няма да доживея да го кажа на никого.

Големите врати бяха открехнати. Тълпата мълчеше и внимаваше много. Той проточи врат напред да види, а после вдигна очи към войника до себе си.

Беше Симони.

— Аз си мислех.

— Не стана — каза Симони, горчиво.

— Ти…?

— Направихме всичко! Нещо се счупи!