Тери Пратчет - Малки богове

— Той идва — каза Брута.

Ворбис махна с ръка към огромната фасада на храма.

— Хората са построили това. Ние построихме това — каза той. — А какво е направил Ом? Ом идва? Да дойде! Да отсъди между нас!

— Той идва сега — повтори Брута. — Бог.

Хората погледнаха неспокойно нагоре. Настъпи онзи момент, онзи един-единствен момент, когато светът стаява дъх и противно на всякаква логика, очаква чудо.

… горе вляво сега, като кажа три, едно, две, три…

— Ворбис? — дрезгаво изграчи Брута.

— Какво? — сряза го дяконът.

— Ти ще умреш.

Това не беше дори и шепот, но той отскочи от бронзовите врати и се понесе из Мястото…

Накара хората да почувстват безпокойство, макар че не можеха да кажат защо.

Орелът се спусна над площада, толкова ниско че хората се наведоха. После прескочи покрива на храма и се изви нагоре към планините. Наблюдаващите си отдъхнаха. Беше само един орел. За един миг там, само за един миг…

Никой не видя миниатюрната прашинка, която се премяташе надолу от небето.

Не вярвайте на боговете. Но може да вярвате в костенурки.

Усещане за бурен вятър в мозъка на Брута и един глас…

… окопелекопелекопелепомощагххоненененеагххкопелененеаагхх…

Дори и Ворбис се овладя. Това беше продължало само един миг, в който видя орела — но, не…

Той протегна ръце и се усмихна блажено към небето.

— Съжалявам — каза Брута.

Един-двама души, които наблюдаваха Ворбис отблизо, казаха по-късно, че е имал време точно колкото да смени изражението си, преди едно кило костенурка, движеща се със скорост три метра в секунда, да го фрасне между очите.

Това беше Откровение.

А то причинява нещо на хората, които гледат. Като начало, кара ги да вярват с цялото си сърне.

Брута долови шума от стъпки, тичащи нагоре по стълбите и ръце, които дърпат веригите.

И после един глас:

I. Той Е Мой.

Великият Бог се издигна над Храма, като се издуваше на вълни и се променяше, щом вярата на хиляди хора се вля в него. Там имаше всякакви форми — на мъже с орлови глави, и бикове, и златни рога, но всички те се смесиха, възпламениха се и се сляха един в друг.

От облака изскочиха четири гръмотевици и пръснаха веригите, оковали Брута.

II. Той Е Ценобиарх И Пророк На Пророците.

Гласът на богоявяването тътнеше по далечните планини.

III. Чувам Ли Някакви Възражения? Не? Хубаво.

До този момент облакът вече се беше кондензирал в блещукаща златна фигура, висока колкото Храма. Тя се наведе, докато лицето ѝ не се озова на няколко стъпки от Брута, и с шепот, който прогърмя над Мястото, каза:

IV. Не Се Тревожи. Това Е Само Началото. Ти И Аз, Момче! Хората Ще Разберат Какво Е Това Да Виеш От Болка И Да Скърцаш Със Зъби.

Още един сноп пламък изскочи и удари вратите на Храма. Те се затвориха с трясък, след което нажеженият до бяло бронз се разтопи, изтривайки хилядолетните божи заповеди.

V. Какво Да Бъде, Пророче?

Брута се изправи несигурно. Ърн го подкрепяше от едната страна, а Симони от другата.

— Ммм? — рече той, зашеметено.

VI. Заповедите Ти?

— А аз пък си мислех, че се предполага ти да ги дадеш — каза Брута. — Не знам дали ще мога да измисля някоя…

Светът чакаше.

— Какво ще кажеш за „Мисли със собствената глава“? — попита Ърн, който зяпаше ужасен и очарован това явяване на бога…

— Не — рече Симони. — Опитай нещо като „Социалната сплотеност е ключът към прогреса“.

— Не мога да кажа, че лесно се откъсва от езика — каза Ърн.

— Ако мога с нещо да помота — каза Дхблах „Сам-Си-Режа-Ръката“ откъм тълпата, — нещо в полза на удобството от хранително-вкусовата индустрия ще бъде добре дошло.

— Да не се убиват хора. Нещо такова става — каза някой друг.

— Ще бъде добро начало — каза Ърн.

Те погледнаха към Избрания. Той се отърси от ръцете им и се изправи сам, като леко се олюляваше.

— Не-ее — каза Брута. — И аз си мислех някога така, но няма да стане. Не в действителност.

Сега, каза той. Само сега. Само една точка в историята. Не утре, не следващия месец, винаги ще бъде твърде късно, ако не е сега.

Те се облещиха срещу него.

— Хайде — каза Симони. — Какво му е лошото на това? Не можеш да го оспорваш.

— Трудно е да се обясни — каза Брута. — Но си мисля, че то има нещо общо с това как трябва да се държат хората. Аз мисля… че човек трябва да прави нещата, защото те са правилни. Не защото боговете казват така. Друг път те може да кажат нещо друго.

VII. На Мен Ми Харесва Това Да Не Се Убива — каза Ом, някъде отвисоко.