Тери Пратчет: Въоръжени мъже

Погледнаха надолу към фигурата в безсъзнание. Сребърни долари се изтъркаляха по паветата.

— О, боже, о, боже, о, боже! — рече Керът. — Горкият стар Н’драве. А беше ми обещал, че ще престане. Е, добре де…

Той вдигна един крак.

— Колко са парите? — попита той.

— Като че са три долара — преброи Ангуа.

— Браво. Точно толкова трябва да са.

— Не, съдържателят каза…

— Хайде. Обратно в Наблюдателницата. Хайде, Н’драве. Днес ти е щастливият ден.

— Защо да му е щастливият ден? — попита Ангуа. — Беше заловен, нали така?

— Да. От нас. От Гилдията на Крадците не го заловиха първи. Те не са толкова мили.

Главата на Н’драве-то подскачаше от паве на паве.

— Свива три долара и после припка право към къщи — въздъхна Керът. — Това е той, Н’драве-то. Най-лошият крадец на света.

— Но ти каза, че Гилдията на Крадците…

— Като постоиш тук известно време, ще разбереш кое как е — отговори Керът. Главата на Н’драве-то издрънча в бордюра. — В края на краищата — добави Керът. — Но всичко сработва. Ще останеш изненадана. Всичко сработва. Де да не беше така. Но е така.

Докато Н’драве-то леко се разтрисаше от болка по пътя към безопасността в затвора на Стражата, убиваха един клоун.

Той се шляеше по една уличка с увереността на някой, който напълно се е разплатил с Гилдията на Крадците за годината, когато пред него изникна закачулена фигура.

— Бино 3 3 Beano (англ.) — празненство, веселба. — Бел.прев. ?

— О, здравей… ти си Едуард, нали?

Фигурата се поколеба.

— Тъкмо се връщам към Гилдията — каза Бино.

Загърнатата фигура кимна.

— Добре ли си? — попита Бино.

— Съжалявам за т-ова — рече тя. — Но е за доброто на града. Н-ищо лично.

Той пристъпи зад клоуна. Бино усети бодване, и после неговата собствена, лична, вътрешна вселена изгасна.

После той седна.

— Оу! Забол…

Но не беше така.

Едуард д’Ийт се беше надвесил над него с ужасено изражение на лицето.

— Ох!… Не исках да те удрям толкова силно! Просто исках да те отстраня от пътя си!

— Но защо изобщо трябваше да ме удряш?

И после у Бино се прокрадна усещането, че Едуард се взира не точно в него и определено не говори на него.

Той погледна към земята и изпита онова странно чувство, познато само на наскоро споминалите се — ужас от това, което виждаш да лежи пред теб, последван от терзаещия те въпрос: е, кой тогава гледа?

— ЧУК, ЧУК.

Той вдигна очи.

— Кой е там?

— СМЪРТ.

— Коя смърт?

Във въздуха повя хлад. Бино чакаше. Едуард яростно го тупаше по лицето… е, по това, което съвсем доскоро беше лицето му.

— МИСЛЯ СИ… МОЖЕМ ЛИ ДА ЗАПОЧНЕМ ОТНАЧАЛО? МАЙ НЕ МИ СЕ УДАВА МНОГО.

— Извинете? — попита Бино.

— С-ъжалявам! — простена Едуард. — Мислех за общото благо!

Бино видя как убиецът го влачи… тоест трупа му.

— Нищо лично, ми вика. Радвам се, че не беше нищо лично. Би ми било неприятно да си мисля, че току-що са ме убили заради нещо лично.

— ПРАВЯ ГО, ЗАЩОТО МИ ПОДСКАЗАХА, ЧЕ ТРЯБВА ДА СЪМ ПО-ЧОВЕЧЕН.

— Искам да кажа, защо? Мислех си, че наистина добре се разбираме. Много е трудно да спечелиш приятели с моята работа. И с твоята работа, предполагам.

— СЪОБЩИ ИМ ГО ПОЛЕКА, ТАКА МИ РАЗПРАВЯХА.

— Един миг си вървиш по пътя, а на следващия си мъртъв. Защо?

— СМЯТАЙ ПО-СКОРО, ЧЕ СИ… ПОСТАВЕН В НЕИЗГОДНО ИЗМЕРЕНИЕ.

Сянката на Бино клоуна се обърна към Смърт.

— За какво говориш?

— ТИ СИ МЪРТЪВ.

— Да. Знам.

Бино се отпусна и престана да разсъждава много-много върху събитията в един все по-неуместен за него свят. Смърт откри, че хората често го правят след първоначалното объркване. В края на краищата най-лошото вече се беше случило. Поне… ако имаха малко късмет.

— ЩЕ БЪДЕШ ЛИ ТАКА ЛЮБЕЗЕН ДА МЕ ПОСЛЕДВАШ…

— Ще има ли пай с яйчен крем? Червени носове? Жонгльорски номера? Дали ще има торбести панталони?

— НЕ.

Бино беше прекарал почти целия си кратък живот като клоун. Той се усмихна мрачно под грима.

— Харесва ми.

Срещата на Ваймс с Патриция свърши като всички такива срещи — гостът си отиваше със смътното, но натрапчиво подозрение, че току-що е отървал живота си.

Ваймс се помъкна да види бъдещата си невеста. Знаеше къде може да я открие.

Знакът, издраскан върху голямата, двойна порта на Морфична Улица, гласеше: „Тук имъ Дракуни“.

Месинговата гравюра отстрани на портата известяваше: „Анкх-Морпоркска Слънчева Обител за Болни Дракони“.

Един малък, кух и жалък дракон, направен от картон и стиснал кутия за волни пожертвувания, висеше тежко на верига за стената и държеше надписа: „Не Оставяй Пламъка Ми Да Угасне“.