Тери Пратчет: Въоръжени мъже

— Не щяха дори да чуят.

— Не, сър.

— Не щяха дори да ч-уят.

Едуард седеше до замиращия огън, отворил в скута си едно копие на „Анкх-Морпоркската Приемственость“ на Тайбайтър с подгънати страници. Мъртви крале и кралици го гледаха укорно.

И всичко можеше да свърши дотук. Всъщност, то свърши дотук в цял един милион вселени. Едуард д’Ийт остаря и обсебеността му се превърна в един вид книголюбска лудост на ръкавиците с изрязани пръсти и разнообразието от домашни пантофи. И стана експерт по кралските въпроси, макар че така или иначе никой никога не научи това, защото той рядко напускаше стаята си. Ефрейтор Керът стана Сержант Керът и след време умря в униформа на седемдесетгодишна възраст в невероятна злополука, в която бе замесен някакъв си мравояд.

В цял един милион вселени Волнонаемни Полицаи Къди и Детритус не изпаднаха през дупката. В цял един милион вселени Ваймс не откри цевите. (В една странна, но теоретично възможна вселена Наблюдателницата бе редекорирана в пастелни тонове от капризен вихър, който оправи резето на вратата и донагласи това-онова наоколо.) В цял един милион вселени Стражата се провали.

В цял един милион вселени това беше много кратка книга.

Едуард се унесе с книгата в скута си и сънува. Сънува величествена битка. „Величествена“ беше още една важна дума в личния му речник, също като „чест“.

Щом изменниците и безчестните хора не искаха да прозрат истината, тогава той, Едуард д’Ийт, щеше да е пръстът на Съдбата.

Проблемът със Съдбата естествено е, че много често не внимава къде си пъха пръста.

Капитан Сам Ваймс от Анкх-Морпоркската Градска Стража (Нощна) седеше във ветровитото предверие на Патрицианската зала за аудиенции, облечен в най-добрата си пелерина, с излъскана броня и с шлем в скута.

Гледаше дървено в стената.

Трябваше да е щастлив, мислеше си той. И беше. Донякъде. Определено. Щастлив като едното нищо.

След броени дни се женеше.

Щеше да престане да е страж.

Щеше да стане рентиер.

Той си свали медната значка и разсеяно я отри в крайчето на пелерината си. После я вдигна така, че светлината се отрази от покритата с патина повърхност. Понякога се беше чудил на колко ли други стражи е принадлежала преди него.

Е, сега щеше да принадлежи на някой след него.

Това е Анкх-Морпорк, „Градь на Хиляда Изненади“ (съгласно пътеводителя на Гилдията на Търговците). Какво повече трябва да се каже? Едно обширно място, дом на цял милион хора, най-големият от градовете в Света на Диска, разположен по двата бряга на река Анкх.

А посетителите се чудят: как може да съществува такъв голям град? Кое го кара да крета? Щом реката му можеш да я сдъвчеш, откъде тогава идва водата за пиене? Какво всъщност е в основата на гражданската му икономика? Как така, противно на всяка вероятност, той работи?

Всъщност посетителите не казват често това. Обикновено те казват неща като: „Накъде е, така де, онова… ъъ… знаете, младите дами, нали?“

Но ако си напънеха мозъците малко, това щяха да си помислят.

Патрицият на Анкх-Морпорк се облегна на неудобния си стол с внезапната широка усмивка на някой много зает човек, който в края на претоварения си ден изведнъж е видял в програмата си бележка: „7:00 — 7:05 ч.: Бъди Весел, Отпусни се и се дръж като Народен Човек.“

— Е, естествено, много ме натъжи да получа писмото Ви, капитане…

— Да, сър — каза Ваймс, все още вдървен като склад за мебели.

— Моля, седнете, капитане.

— Да, сър.

Ваймс остана прав. Беше въпрос на гордост.

— Но, естествено, разбирам. Провинциалните имения на рода Рамкин са много големи, струва ми се. Сигурен съм, че Лейди Рамкин ще оцени високо силната ви десница.

— Сър?

Капитан Ваймс в присъствието на управника на града винаги фиксираше погледа си на една стъпка над и половин стъпка наляво от главата му.

— И, разбира се, ще станете доста богат човек, капитане.

— Да, сър.

— Надявам се, помислил сте за това. Ще имате нови отговорности.

— Да, сър.

Патрицият го озари мисълта, че се труди и за двамата участници на разговора. Той разрови документите върху писалището си.

— И, разбира се, аз ще трябва да издигна нов старши офицер на Нощната Стража. Имате ли някакво предложение, капитане?

Ваймс като че слезе от каквито и да бяха облаците, в които витаеше. Това беше въпрос за стражата.

— Ами, Фред Колън не е… Той е един от сержантите по природа…

Сержант Колън от Анкх-Морпоркската Градска Стража (Нощна) оглеждаше ведрите лица на новобранците.