Тери Пратчет: Въоръжени мъже

— По-б-езопасни? Ветинари основа Гилдията на Крадците! — изкрещя Едуард.

— Да, да, разбира се, много осъдително, определено. От друга страна, една скромна годишна такса и човек си върви в безопасност…

— Той винаги твърди — рече Лорд Раст, — че ако ще има престъпност, нека поне да е организирана престъпност.

— На мен ми се струва — добави Виконт Скейтър, — че всички момчета по Гилдиите се примиряват с него, защото с който и да е друг на негово място ще е по-зле, а, не е ли така? Със сигурност сме имали и някои… трудни за справяне. Някой да си спомня Погубващия Лорд Уайндър?

— Умопобъркания Лорд Хармони — обади се Лорд Монфлатърс.

— Смеещият се Лорд Скапула — напомни Лейди Селачии. — Човек с много особено чувство за хумор.

— Обърнете внимание, Ветинари… има нещо не съвсем… — започна Лорд Раст.

— Знам какво имаш предвид — рече Лорд Скейтър. — Не ми харесва, че той винаги знае какво си мислиш, още преди да ти хрумне.

— Всички знаят, че Убийците са определили неговата такса на един милион долара — каза Лейди Селачии. — Толкова ще струва той да бъде убит.

— Човек не може да си помисли — каза Лорд Раст, — че ще струва доста повече, за да си сигурен, че той ще си остане мъртъв.

— О богове! Какво стана с гордостта? Какво стана с честта?

Те направо подскочиха, когато последният Лорд д’Ийт се изстреля от стола.

— Чуйте се! Моля ви! Погледнете се. Има ли човек сред вас, който да не е видял фамилното си име деградирало след епохата на кралете? Не можете ли да си спомните какви мъже са били предците ви? — Той бързо заобиколи зад масата, така че те трябваше да се обърнат, за да го виждат. Вдигна заплашително пръст. — Вие, Лорд Раст! Прадядо ви станал Барон, след като с едната си ръка убил трийсет и седем клачианци, въоръжен единствено и само с игла, не е ли така?

— Да, но…

— Вие, сър… Лорд Монфлатърс! Първият Херцог водил шестстотин мъже към величествената и епична победа в Битката при Куирм! Това нищо ли не означава? Ами вие, Лорд Вентурий, а вие, Сър Джордж… да си седите в Анкх в старите си домове, със старите си имена и старите си пари, докато Гилдиите — Гилдии! Измет от търговци и търгаши! — Гилдиите, казвам ви, имат глас в упр-авлението на града!

С две крачки той стигна до една лавица с книги и хвърли огромна, подвързана в кожа книга върху масата, където тя бутна чашата на Лорд Раст.

— „Аристокрацията“ на Туърп — извика той. — Всички ние имаме страници там! Тя ни принадлежи. Но този човек ви е хипнотизирал! Уверявам ви, че е от плът и кръв, обикновен простосмъртен! Никой не смее да го отстрани, защото всички си мислят, че това донякъде ще влоши собственото им положение! О, богове!

Публиката му изглеждаше умърлушена. Всичко това беше вярно, разбира се… ако го погледнеш така. И не звучеше по-добре от устата на един ококорен, нахакан младеж.

— Да, да, добрите стари времена. Извисяващи се кули и вимпели, рицарство и такива ми ти неща — рече Виконт Скейтър. — Дами с островърхи шапки. Момчета в ризници, дет’се удрят едно друго и какво ли не. Но, как да ви кажа, трябва да вървим в крак с времето…

— Златно време е било — каза Едуард.

„Божичко!“ — помисли си Лорд Раст. — „Ама той наистина го вярва.“

— Виж какво, скъпо момче — обади се Лейди Селачии, — няколко случайни прилики и някаква скъпоценност — това всъщност не е кой знае колко, нали така?

— Моята дойка ми разказваше — рече Виконт Скейтър, — че един истински крал можел да измъкне сабя от камък.

— Ха, да бе, и да лекува пърхот — прихна Лорд Раст. — Това е само легенда. Не е истина. Както и да е, тази история винаги малко ме е озадачавала. Какво му е толкова трудното да измъкнеш сабя от камък? Същинската работа вече е била извършена. По-добре да се напънеш и да откриеш човека, дето първо я е пъхнал в камъка, а?

Разнесе се един вид облекчен смях. Това си спомняше Едуард. Всичко приключи със смях. Не точно насочен срещу него, но той беше от онези хора, които винаги приемат смеха лично.

Десет минути по-късно Едуард д’Ийт беше сам.

Толкова бяха мили. Да сме се движели в крак с времето! Беше очаквал повече от тях. Доста повече. Беше се осмелил да се надява, че те ще се вдъхновят от примера му. Беше си се представял начело на армия…

Бленкин влезе с почтителна стъпка.

— Изпратих ги всичките, господин Едуард.

— Благодаря ти, Бленкин. Можеш да вдигаш масата.

— Да, господин Едуард.

— Какво е станало с честта, Бленкин?

— Н’ам, сър. Не е у мен.