Тери Пратчет - Въоръжени мъже

Най-после някой от публиката каза:

— Много добре. Е, и какво искаш да кажеш?

— Видяхте приликата. Не е ли оч-евидно?

— О, хайде пък сега…

Едуард д’Ийт придърпа една кожена чанта към себе си и се зае да отвързва каишките.

— Но, но момчето е било осиновено от джуджетата. Те са го намерили като бебе в горите на Планините Рамтоп. Имало е г-орящи карети, трупове, такива ми ти неща. Разбойническо нападение, очевидно. Джуджетата са намерили сабя сред останките. Тя сега е у него. Много стара сабя. И винаги е наточена.

— Е, и? Светът е пълен със стари саби. И точила.

— Тази е била скрита много добре в една от каретите. Странно. Човек би очаквал тя да е готова да я предадат, нали така? Да я използват? В р-азбойничска страна? А после момчето пораства и, и… Съдбата… отрежда той и сабята му да дойдат в Анкх-Морпорк, където понастоящем е страж в Нощната Стража. Не мога да повярвам!

— Това все още не е…

Едуард вдигна ръка за един миг, след което извади някакъв пакет от чантата.

— Направих внимателни пр-оучвания, да ви кажа, и успях да открия мястото, където е станало нападението. Най-старателно претърсване на земята разкри стари пирони от карета, няколко медни монети и, в малко въглища… това.

Те протегнаха вратове да видят.

— Прилича на пръстен.

— Да. Това е, това е, той е об-езцветен отгоре, разбира се, иначе някой би го забелязал. Вероятно е бил скрит в някоя карета. Поръчах да го почистят от-части. Можете просто да прочетете посвещението. Е, тук имаме илю-стриран инвентар от кралската съкровищница на Анкх, направен през година АМ 907, по времето на управлението на Крал Тирил. Бих ли могъл, ако обичате, бих ли могъл да обърна вн-иманието ви на малкия сватбен пръстен на долния ляв ъгъл на страницата? Ще видите, че художникът като че ли за наше улеснение е изписал посвещението.

На всички им трябваха по няколко минути, за да го разгледат. По природа си бяха подозрителни. Всички те бяха потомци на хора, за които подозрението и параноята са били водещи характеристики на оцеляването.

Защото всички те бяха аристократи. Нямаше нито един сред тях, който да не знае името на пра-пра-пра-дядо си и от каква срамна болест е умрял.

Току-що бяха изяли едно не толкова добро блюдо, което обаче включваше някакви стари и ценни вина. Дойдоха, защото всички познаваха бащата на Едуард, а и д’Ийт бяха прекрасно старо семейство, па макар и много обедняло сега.

— Така че виждате — гордо каза Едуард, — доказателството е неоспоримо. Ние имаме крал!

Слушателите му се опитаха да не се споглеждат.

— Мислех си, че ще се з-арадвате.

Най-сетне, Лорд Раст изрече негласния консенсус. В тези истински сини очи нямаше място за съжаление, което не беше качество за оцеляване, но понякога можеше да се рискува с мъничко любезност.

— Едуард, последният крал на Анкх-Морпорк е умрял преди много векове.

— Екзекутиран от изм-енници!

— Дори и да може все още да се намери наследник, кралската му кръв ще е съвсем размита досега, не мислиш ли?

— Кралската к-ръв не може да се размие!

Ах, помисли си Лорд Раст. Значи такъв бил той. Младият Едуард си мисли, че допирът до краля може да лекува скрофулоза, сякаш царствеността е еквивалентът на серен мехлем. Младият Едуард си мисли, че никое езеро от кръв не е толкова голямо, че да не го прегазиш, за да сложиш праведния крал на трона, и че никое дело не е твърде низко в защита на короната. Романтик, наистина.

Лорд Раст не беше романтик. Родът му добре се беше нагодил към Анкх-Морпоркските пост монархически векове чрез покупки, продажби, рентиране и създаване на контакти и правене на това, което аристократите винаги са правили, което ще рече приспособяване и оцеляване.

— Е, може би — отстъпи той с мек тон, сякаш придумва някого да слезе от перваза, — но трябва да се запитаме: дали точно в този момент се налага Анкх-Морпорк да има крал?

Едуард сякаш видя изведнъж луд пред себе си.

— Дали се нуждае? Дали се нуждае? Докато добрият ни град чезне под петата на тир-анина?

— О! Говориш за Ветинари.

— Не виждате ли какво е причинил той на този град?

— Той наистина е много неприятен, новоиздигнал се човечец — отбеляза Лейди Селачии, — но не бих казала, че в действителност тероризира много-много. Поне не направо.

— Трябва да му се признае — вметна Виконт Скейтър, — че градът функционира. Повече или по-малко. Братства и други ми ти измишльотини.

— Улиците са по-безопасни, отколкото бяха по времето на Лудия Лорд Снапкейс — каза Лейди Селачии.