Тери Пратчет - Въоръжени мъже

Ето тук Лейди Сибил Рамкин прекарваше по-голямата част от дните си.

Тя, както казваха на Ваймс, беше най-богатата жена в Анкх-Морпорк. Всъщност беше по-богата от всички останали жени в Анкх-Морпорк, взети, ако това беше възможно, заедно.

Това щеше да е странна сватба, говореха хората. Ваймс се отнасяше към превъзхождащите го в социално отношение с едва прикрита ненавист, защото от жените го заболяваше главата, а от мъжете го засърбяваха юмруците. А Сибил Рамкин беше последният наследник на една от най-старите фамилии в Анкх. Но се събраха заедно като вейки във водовъртеж и стигнаха до неизбежното…

Като малък Сам Ваймс си мислеше, че много богатите се тъпчат до пръсване от златни чинии и че живеят в мраморни къщи.

А научи нещо ново: много, ама много богатите можеха да си позволят да бъдат бедни. Сибил Рамкин живееше в онзи вид бедност, който е достъпен само за много богатите, бедност, достигната от другата страна. Жените, които бяха просто богати, спестяваха и си купуваха рокли от коприна, обточени с дантела и перли, но Лейди Рамкин беше толкова богата, че можеше да си позволи да топурка из къщата в гумени ботуши и вълнена пола, които са принадлежали на майка й. Тя беше толкова богата, че можеше да си позволи да живее на бисквити и сандвичи със сирене. Беше толкова богата, че живееше в три стаи от трийсет и четирите на резиденцията си. Останалите бяха пълни с много скъпи и много стари мебели, загърнати в покривки срещу прах.

Причината, поради която богатите бяха толкова богати, разсъждаваше Ваймс, беше, че те съумяваха да харчат по-малко пари.

Да вземем ботушите, например. Той печелеше по трийсет и осем долара месечно плюс добавките. Един наистина добър чифт кожени ботуши струваше петдесет долара. Но един чифт ботуши, който той можеше да си позволи и който горе-долу ставаше за сезон-два и после протичаше като в ада, когато мукавата сдадеше багажа, струваше около десет долара. Точно от тези ботуши си купуваше винаги Ваймс и ги носеше, докато подметките не изтънееха дотолкова, че можеше да определи къде точно в Анкх-Морпорк се намира в някоя мъглива нощ само по формата на паветата.

Но работата беше там, че добрите ботуши издържаха с години. Човек, който можеше да си позволи да плати петдесет долара, имаше ботуши, дето и след десет години да му държат краката сухи, докато беднякът, който можеше да си позволи само евтини ботуши, щеше да е похарчил стотици долари за ботуши за същото време и краката му пак щяха да са си мокри.

Това беше „Ботушната“ теория на Капитан Самюел Ваймс за социално-икономическото неравенство.

Работата беше там, че на Сибил Рамкин едва ли някога й се налагаше да купува каквото и да било. Къщата беше пълна с тези огромни, солидни мебели, купени от предците й. Те никога не се износваха. Тя имаше цели кутии, пълни с бижута, които просто като че се бяха събрали с вековете. Ваймс видя изба, в която цял полк пещерняци можеха да се напият до такава забрава, че не биха имали нищо против да се загубят безследно.

Лейди Сибил Рамкин живееше доста добре ден за ден, като харчеше, изчисли Ваймс, наполовина по-малко от него самия. Но пръскаше доста повече пари за драконите.

Слънчевата Обител за Болни Дракони бе построена с много, ама много дебели стени и много, ама много олекотен покрив — една архитектурна особеност, обикновено срещана другаде само във фабриките за фойерверки.

А е така, защото естественото състояние на обикновения блатен дракон е да бъде хронично болен, естественото състояние на нездравия дракон пък е да бъде разпарцальосан по стените, пода и тавана на каквато и да е стая, в която се намира. Блатният дракон е зле ръководена, застрашително несигурна химическа фабрика на една стъпка разстояние от катастрофата. Една съвсем мъничка стъпка.

Съществува виждане, че навикът им да експлодират мощно, когато се ядосат, развълнуват, изплашат или просто им доскучае, е развита характеристика на оцеляването 4 4 От гледна точка на видовете като цяло. Не от гледната точка на дракона, който сега се приземява, раздробен на парчета, наоколо по пейзажа. за отблъскване на хищниците. Яж дракони, обявяваше то, и ще имаш такова лошо храносмилане, че терминът „радиус на взривните поражения“ ще бъде напълно уместен.

Ето защо Ваймс внимателно отвори вратата. Миризмата на дракони го погълна. Това беше необичайна миризма дори и за Анкх-Морпоркските стандарти — караше Ваймс да си мисли за езеро, което няколко години са използвали, за да изхвърлят алхимични отпадъци, а после са го пресушили.