Тери Пратчет - Въоръжени мъже

— Сам, наистина не бих искала да правиш това.

— Извинявай.

— Ако можеш да помолиш младия Керът и онзи мил Ефрейтор Нобс да си отварят очите…

— Няма проблем.

Поради някаква причина Лейди Сибил, с набито око във всяко едно друго отношение, настояваше да си мисли за Ефрейтор Нобс като за дързък, симпатичен вагабонтин. Това винаги бе озадачавало Сам Ваймс. Трябва да беше привличане на противоположностите. Рамкиновците бяха с родословие, по-високо и от комин на фурна навръх баир, а Ефрейтор Нобс бе отритнат от човешкия род за блъскане с лакти.

Докато вървеше надолу по улицата в старите си кожи и ръждясала ризница, с шлем, натъкнат на главата и с усещането за паветата през изтърканите подметки на ботушите си, което му подсказваше, че е на Акрова Улица, никой не би повярвал, че вижда мъжа, който много скоро щеше да се ожени за най-богатата жена в Анкх-Морпорк.

Чаби не беше щастлив дракон.

Липсваше му огнището. Беше му харесало в огнището. Получаваше всичките въглища, които можеше да изяде, а и ковачът не беше кой знае колко лош човек. Чаби не искаше много от живота и го получи.

После онази огромна жена го отведе и го затвори в кошара. Наоколо имаше и други дракони. Чаби не харесваше особено другите дракони. А и хората му даваха непознати въглища.

Доста се зарадва, когато някой го изкара от кошарата посред нощ. Помисли си, че се връща обратно при ковача.

Сега го озаряваше мисълта, че това не се случва. Беше в кутия, отвсякъде го бутаха и той започваше да се ядосва…

Сержант Колън си вееше с папката си, след което изгледа свирепо събраните стражи.

Прокашля се.

— Така, значи, хора. Настанете се.

— Настанили сме се, Фред — каза Ефрейтор Нобс.

— Обръщението е Сержант, Ноби.

— Все едно, за какво ни е да сядаме? Преди не правехме така. Чувствам се точно като глупак, да седя тук и да те слушам как разправяш…

— Трябва да го правим както трябва сега, когато сме повече — каза Сержант Колън. — Така! Аха. Добре. Браво. Приветстваме с добре дошъл в стражата днес Волнонаемен Полицай Детритус — не отдавай чест! — и Волнонаемен Полицай Къди, а така също и Волнонаемен Полицай Ангуа. Надяваме се да имате дълга и… какво държиш там, Къди?

— Моля? — отвърна Къди невинно.

— Няма как да не забележа, че ти още държиш там нещо, което очевидно е двуглава метателна брадва, волнонаемен полицай, въпреки че по-рано днес те информирах какви са правилата в Стражата.

— Етнокултурно оръжие, Сержант? — с надежда подсказа Къди.

— Можеш да я оставиш в чекмеджето си. Стражите носят една сабя, къса, и една палка.

С изключение на Детритус, добави той наум. Първо, защото дори и най-дългата сабя се сгушваше в огромното ръчище на трола като клечка за зъби, и второ, докато не оправеха онази работа с отдаването на чест, той нямаше намерение да види как един член на Стражата забива ръка в ухото си. Палка ще получи и ще му хареса. Дори и с нея най-вероятно ще се пребие сам до смърт.

Тролове и джуджета! Джуджета и тролове! Не го заслужаваше, не и на неговите години. И това не беше най-лошото.

Той се прокашля отново. Когато започна да чете от папката си, това беше напевния глас на някой, който се е учил как да говори пред хора в училище.

— Така — отново каза той, малко неуверено. — Тъй. Тук пише…

— Сержант?

— Сега ка… О, ти ли си, Ефрейтор Керът. Да?

— Не забравяш ли нещо, сержант? — попита Керът.

— Н’нам — предпазливо отвърна Колън. — Забравям ли?

— За новите, сержант. Нещо, дето трябва да направят? — подсказа Керът.

Сержант Колън се почеса по носа. Да видим… Съгласно устава, те взеха и се разписаха за по една риза (ризница, желязна), един шлем, железен и меден, един нагръдник, железен (с изключение на Волнонаемен Полицай Ангуа, на която трябва да се направи специален, и Волнонаемен Полицай Детритус, който се разписа за една набързо преправена ризница, принадлежала някога на боен слон), една палка, дъбова, една пика за непредвидени случаи или алебарда, един арбалет, един пясъчен часовник, една къса сабя (с изключение на Волнонаемен Полицай Детритус) и една значка, служебна, от Нощната Стража, медна.

— Струва ми се, че всичко си имат, Керът. За всичко се разписаха. Даже и Детритус намери някой да сложи „X“ вместо него.

— Трябва да положат клетва, сержант.

— О! Ъ. Така ли?

— Да, сержант. Такъв е законът.

Сержант Колън видимо се притесни. Сигурно беше такъв законът, отгоре на всичко. Керът беше далеч по-добър в тези неща. Той знаеше законите на Анкх-Морпорк наизуст. Беше единственият. Колън пък знаеше само, че не се закле, когато постъпваше, а колкото до Ноби, най-близкото, което можеше да докара до някаква клетва, беше: „Я, майната му, да си поиграем на войници.“