Тери Пратчет - Въоръжени мъже

Колън си мислеше, че Керът е простоват. Керът често правеше впечатление на хората като простоват. И такъв си беше.

Но хората бъркаха, защото си мислеха, че простоват означава същото като глупав.

Керът не беше глупав. Беше прям, честен, добронамерен и почтен във всяко свое начинание. В Анкх-Морпорк всичко това така или иначе обикновено би се свело до „глупав“ и би му определило коефициент на оцеляване колкото на медуза в доменна пещ, но имаше и други фактори. Единият беше тежката му ръка, която дори и троловете научи на уважение. А другият — всички искрено, почти свръхестествено харесваха Керът. Той се разбираше добре с хората, дори и когато ги арестуваше. Имаше изключителна памет за имена.

Защото през по-голямата част от своя млад живот той бе живял в малка колония на джуджета, където нямаше почти никакви други хора, с които да се запознае. После внезапно се озова в огромен град и сякаш някаква скрита дарба бе чакала, за да се разгърне. И продължаваше да се разгръща.

Той весело махна на приближаващите се джуджета.

— ’бро утро, господин Камбълтай! ’бро утро, господин Силния-в-ръката!

После се обърна и махна към водача на троловете. Чу се едно приглушено „пук“, щом избухна фойерверк.

— ’бро утро, господин Боксит!

Скръсти ръце на гърдите си.

— Бихте ли спрели всички и да ме чуете… — изрева високо.

Двата потока наистина спряха, с известно колебание и с естественото скупчване на хора в опашката. Трябваше да го направят или щяха да налетят върху Керът.

Ако той все пак имаше някаква минимална вина, то тя беше, че не обръщаше внимание на дреболиите около себе си, когато съзнанието му беше заето с други неща. Така че воденият шепнешком разговор зад гърба му в момента му убягваше.

— … ха! Това също беше засада! А майка ти беше руда…

— А сега, господа — подхвана Керът убедително и дружелюбно, — сигурен съм, че няма нужда от този войнствен маниер…

— … вие също ние причаквате от засада! Пра-пра-дядо ми беше в Долината на Куум, той ми каза!

— … в нашия красив град в този прекрасен ден. Трябва, като примерни граждани на Анкх-Морпорк, да ви помоля…

— … тъй ли? Ти пък да не би да знаеш кой ти е баща?

— … докато няма съмнение, че трябва да отпразнувате вашите горди национални обичаи, поучете се от примера на моите другари по служба, които са загърбили своите древни различия…

— … ще ви размачкам главите, ах, вие, мошенически джуджета!

— … в името на по-голямото благо на…

— … мога да те поваля и с една ръка, вързана на гърба!

— … града, значката на който те…

— … имаш тази възможност! И ДВЕТЕ ръце ще ти вържа на гърба!

— … с гордост и достойнство носят.

— Аааргх!

— Оуу!

Керът го осени мисълта, че май никой не му обръща внимание. Обърна се.

Волнонаемен Полицай Къди беше надолу с главата, понеже Волнонаемен Полицай Детритус се опитваше да го тресне в паветата за шлема, макар че Волнонаемен Полицай Къди се възползваше добре от ситуацията, като стискаше Волнонаемен Полицай Детритус за коляното и се опитваше да забие зъби в глезена на противника си.

Враждуващите демонстранти ги гледаха очаровани.

— Трябва да направим нещо! — каза Ангуа от скривалището на стражата в уличката.

— Амии… — рече Сержант Колън бавно, — винаги са много трудни, това етническите.

— Много лесно можеш да сбъркаш — съгласи се Ноби. — Много са докачливи, това основните етноси.

— Докачливи? Та те се опитват да се убият едни други!

— От културата е — промърмори Сержант Колън нещастно. — Няма смисъл да се опитваме да им наложим нашата култура, нали така? Това е расов предразсъдък.

На улицата Ефрейтор Керът се беше изчервил ужасно.

— Ако той докосне дори с пръст някой от тях пред очите на всичките им приятели — каза Ноби, — планът е: плюем си здраво на петите…

Вените бяха изпъкнали на мощния врат на Керът. Той заби ръце на кръста си и изрева с все сила:

— Волнонаемен Полицай Детритус! Отдай чест!

Бяха изгубили часове в опити да го научат. Мозъкът на Детритус се нуждаеше от известно време, докато се сдобие с някоя мисъл, но веднъж появила се там, тя не си отиваше бързо.

Той отдаде чест.

Ръката му беше заета от джудже.

Тъй че отдаде чест, както държеше Волнонаемен Полицай Къди, премятайки го нагоре като малка, ядосана бухалка.

Звукът от срещащите им се шлемове отекна по сградите, а миг по-късно бе последван от трясъка при сгромолясването им на земята.

Керът ги побутна с върха на сандала си.