Тери Пратчет - Въоръжени мъже

После се обърна и се насочи към джуджетата — демонстранти, като се тресеше от гняв.

В уличката Сержант Колън засмука ръба на шлема си от ужас.

— Вие имате оръжие, нали така? — изграчи Керът към стотината джуджета. — Признайте си! Ако джуджетата, които имат оръжие, не го пуснат на земята начаса, целия парад — и наистина имам предвид целия парад, — ще бъде вкаран в затвора! Хич не се шегувам!

Джуджетата от предната редица отстъпиха крачка назад. Разнесе се безразборното дрънчене на метални предмети, които се удрят в земята.

— Всичкото — заплашително напомни Керът. — Това включва и теб с черната брада, дето се опитваш да се скриеш зад господин Хамслингер! Виждам те, господин Силния-в-ръката! Пусни го. Хич не е забавно!

— Той ще умре, нали? — промълви Ангуа.

— Смешна работа е тази — каза Ноби. — Ако ние се бяхме опитали да направим това, щяха да са ни накълцали на кайма. Но това явно работи в негова полза.

— Божествен нар — каза Сержант Колън, на когото му се налагаше да се облегне на стената.

— Да не искаш да кажеш божествен дар? — попита Ангуа.

— Да. Такова нещо. Ъхъ.

— Как му се удава?

— Н’нам — каза Ноби, — предполагам, че лесно се харесва на другите.

Керът беше подхванал троловете, които се хилеха на поражението на джуджетата.

— А що се отнася до вас — рече той, — аз съвсем определено ще патрулирам около Каменната Улица довечера и не искам да виждам никакви проблеми. Ясно?

Огромни, свръхразвити крака се размърдаха и последва общо мърморене.

Керът поднесе ръка към ухото си.

— Не чувам добре.

Последва по-високо мънкане, един вид токата, оркестрирана за стотина неуверени гласове по темата: „Да, Ефрейтор Керът.“

— Така. А сега си вървете. И да си нямаме повече такива глупости, браво, добри момчета.

Керът изтупа праха от ръцете си и се усмихна на всички. Троловете изглеждаха озадачени. На теория, Керът трябваше да се е превърнал в тънка лента мас по улицата. Но незнайно защо това не се случваше…

Ангуа каза:

— Той току-що нарече стотина трола „добри момчета“. Някои от тях току-що са слезли от планините! Някои още имат лишеи по себе си!

— Най-хубавото нещо за един трол — одобри Сержант Колън.

И после светът експлодира.

Стражата беше тръгнала, преди Капитан Ваймс да се върне в Двора на Псевдополис. Той се забъхти нагоре по стълбите към канцеларията си, после седна в лепкавия кожен стол. Втренчи се с празен поглед в стената.

Искаше да напусне Стражата. Разбира се, че искаше.

Не беше нещо, дето да го наречеш начин на живот. Не и живот.

Саможиви часове. Никога да не си сигурен от днес за утре какъв в действителност е Законът в този прагматичен град. Да не говорим пък за домашен живот. Лоша храна, ядеш я кога както се случи. Досега дори беше изял и няколко от пирожките с наденички на Диблър „Сам Си Прерязвам Гърлото“. Винаги или валеше, или пък беше адски горещо. Никакви приятели с изключение на останалата част от отряда, защото те бяха единствените хора, които живееха в твоя свят.

Докато, както беше казал Сержант Колън, само след няколко дена той щеше да е сред „каймака“. По цял ден щеше само да яде и да язди насам-натам на голям кон и да раздава заповеди на хората.

В мигове като този образът на стария Сержант Кепъл минаваше през паметта му. Той беше началник на Стражата, когато Ваймс беше новобранец. И после, скоро след това, се пенсионира. Събраха пари и му купиха евтин часовник от онези, които ще работят няколко години, докато дяволчето вътре се изпари.

Адски глупава идея, мрачно си помисли Ваймс, докато се взираше в стената. Човекът напуска работа, разделя се със значката си, с пясъчния си часовник и със звънеца, и какво му купуваме? Часовник.

Но на следващия ден той беше дошъл на работа, с новия си часовник. Да инструктира всички, беше казал; да пооправи някои нередности, ха-ха. Да се погрижи вие, младоците, да не загазите с нещо, ха-ха. Месец по-късно той внасяше въглищата, метеше пода и изпълняваше поръчки и помагаше на хората да си пишат отчетите. След пет години още беше там. И на шестата година още беше там, докато един от Стражите не дойде по-рано една сутрин и не го намери да лежи на пода…

И се оказа, че никой, ама съвсем никой, не знае къде е живял той, нито дали изобщо е имало госпожа Кепъл. Бяха събрали пари помежду си, за да го погребат, спомни си Ваймс. И на погребението имаше само стражи…

Като се замислеше, на погребенията на стражите винаги идваха само стражи.