Тери Пратчет - Въоръжени мъже

Естествено, сега не беше така. Сержант Колън беше щастливо женен от години, може би защото той и жена му така бяха подредили работното си време, че се срещаха само случайно, обикновено на вратата. Но тя му оставяше прилично ядене в печката и явно там имаше нещо. Имаха си и внуци даже, така че, очевидно, имало е и мигове, когато им е било невъзможно да не се срещнат. Младият Керът трябваше да отбутва младите жени със сопа. А Ефрейтор Нобс… е, той сигурно си правеше собствени планове. Разправяха, че имал тяло на двайсет и пет годишен младеж, макар че никой не знаеше къде го крие.

Работата беше там, че всеки си имаше някого, та макар и в случая с Ноби това май да беше против желанието на другата страна.

Така че, Капитан Ваймс, за какво всъщност става въпрос? Грижа ли те е за нея? За любовта не се тревожи много-много, това е опасна дума за прехвърлилите четиридесетте. Или да не би просто да те е страх да не се превърнеш в някой старец, който ще умре, както винаги е живял, и ще бъде погребан от съжаление от група младоци, които никога не са знаели нищо за теб, освен, че си една стара пръдня, дето вечно се е навъртала наоколо и са я изпращали тук-там да донесе кафето и горещи фигини, и на когото са се присмивали зад гърба?

Беше се надявал да избегне това. И сега Съдбата му поднасяше приказка.

Разбира се, беше му известно от по-рано, че е богата. Но не беше очаквал да го привикат в офиса на господин Мокомби.

Господин Мокомби беше адвокат на фамилията Рамкин от много отдавна. От векове, всъщност. Той беше вампир.

Ваймс не обичаше вампири. Джуджетата бяха хрисими малки копеленца, когато бяха трезви, дори и троловете не бяха лоши, ако ги държеше човек пред погледа си. Но от всички неумрели вратът почваше да го сърби. Живей и остави и другите да живеят беше много хубав принцип, но точно в това се състоеше проблемът, ако човек се замислеше логично…

Господин Мокомби беше мършав, като костенурка и много блед. Отне му цял куп време, докато стигне до същината на нещата, и когато това стана, Ваймс се прикова към стола.

— Колко?

— Ъхъ… Струва ми се, че не греша — имението, включително и стопанствата, районите на градско разрастване, както и малкият район от нереално недвижимо имущество в близост до Университета, се изчисляват общо на приблизително… седем милиона долара на година. Да. Седем милиона по сегашна оценка, бих казал.

— И всичкото е мое?

— От часа на женитбата ви с Лейди Сибил. Макар че с това писмо тя ме инструктира да ви бъде даден достъп до всичките й сметки още от този момент.

Бисерните мъртви очи наблюдаваха внимателно Ваймс.

— Лейди Сибил — добави вампирът — притежава приблизително една десета от Анкх, обширни владения в Морпорк, плюс, разбира се, значителни земеделски земи в…

— Но… но… те ще бъдат наши общи…

— Лейди Сибил е много точна. Тя юридически прехвърля цялото си имущество на ваше име като неин съпруг. Тя има един вид… старомоден подход.

Той подаде един сгънат лист хартия през масата. Ваймс го взе, разгъна го и се облещи.

— Ако се споминете преди нея, разбира се — продължаваше напевно господин Мокомби, — то ще стане отново нейно по силата на общото владение, след женитба. Или на плода на вашия съюз, разбира се.

Ваймс не обели нито дума за този пункт. Само усети как ченето му увисва и малки късчета от мозъка му се спояват.

— Лейди Сибил — говореше адвокатът, а думите му идваха от много далеч, — макар и да не е вече така млада, е прекрасна, здрава жена и няма никаква причина да не…

Ваймс изкара останалата част от разговора на автопилот.

Не можеше да мисли за това сега. Щом се опиташе, мислите му се изплъзваха. И както ставаше винаги, когато светът му дойдеше в повече, те се измъкнаха другаде.

Той отвори най-долното чекмедже на писалището си и се втренчи в лъскавата бутилка на Най-Изтънченото Уиски на Беърхагър. Не беше сигурен как се бе озовала там. Но по някакъв начин, той никога не се реши да я изхвърли.

Почни го пак и даже няма да видиш пенсиониране. Придържай се към пурите.

Той затвори чекмеджето и се облегна назад, като измъкна наполовина изпушена пура от джоба си.

Може би тъй или иначе стражите не бяха толкова добри сега. Политика. Ха! Стражи като стария Кепъл биха се обърнали в гроба, ако знаеха, че Стражата е взела и…

И светът експлодира.

Прозорецът влетя навътре, поръсвайки стената зад писалището на Ваймс със стъклени парченца, и поряза едното му ухо.

Той се хвърли на пода и се сви под писалището.