Тери Пратчет - Въоръжени мъже

Нямаше много хора по улиците. Беше твърде горещо дори и за Анкх-Морпоркско лято. Горещина се излъчваше от всяка повърхност. Реката се влачеше мудно по дъното на коритото си като студент около единайсет часа сутринта. Хората, които нямаха належаща работа навън, се спотайваха по мазетата и излизаха само нощем.

Керът се движеше из напечените улици със собственически вид и с лека патина от честна пот, като от време на време разменяше по някой поздрав. Всички познаваха Керът. Не беше трудно да го разпознаеш. Нямаше друг висок два метра с огненочервена коса. Освен това вървеше така, сякаш градът му принадлежи.

— Кой беше онзи човек с гранитеното лице, когото видях в Наблюдателницата? — попита Ангуа, докато се отправяха към Широката Улица.

— Тролът Детритус. Беше малко нещо престъпник, но сега ухажва Раби и тя казва, че щом той…

— Не, другият. — Ангуа научаваше като мнозина други, че Керът има известен проблем с метафорите. — С лице като… лице като на някой, на когото са му потънали гемиите.

— О, това беше Капитан Ваймс. Но той никога не е имал гемии, струва ми се. Уволнява се в края на седмицата и ще се жени.

— Не ми изглежда много щастлив от това.

— Не зная.

— Мисля, че не харесва новото попълнение.

Другият проблем с Полицай Керът беше, че не можеше да лъже.

— Е, не харесва много троловете. Цял ден дума не можахме да го накараме да каже, когато разбра, че трябва да се рекламираме, за да наберем тролско попълнение. А после пък трябваше да вземем и джудже, иначе щяха да ни създават проблеми. Аз също съм джудже, ама джуджетата тук не го вярват.

— Не думай? — рече Ангуа и го измери с поглед.

— Майка ми ме е осиновила.

— О! Да, ама аз не съм нито трол, нито джудже — сладко каза Ангуа.

— Да, но ти си ж…

Ангуа спря.

— Това ли е? Божичко! Това е Векът на Плодния Плъх, да ти кажа. Боже мили, ама той наистина ли мисли така?

— Той е малко консервативен.

— Консервиран, бих казала…

— Патрицият каза, че трябва да имаме известно представителство и от малцинствата.

— Малцинствата ли!

— Извинявай. Все едно, само още няколко дни му остават…

През улицата се чу трясък. Обърнаха се, когато една фигура изскочи от някаква кръчма и се втурна нагоре по улицата, следвана по петите — поне за няколко стъпки, — от дебел мъж в престилка.

— Стой! Стой! Нелицензиран крадец!

— А! — отрони Керът.

Той пресече пътя, следван от Ангуа, докато дебеланкото не намали ход до леко поклащане.

— ’бро утро, господин Фланъл. Някакъв проблем ли имате?

— Той взе седем долара, а аз тъй и не видях никакво Разрешително за Кражба! — каза господин Фланъл. — К’во ще направите по въпроса? Аз си плащам данъците!

— Всеки момент яростно ще се втурнем да го преследваме — спокойно отвърна Керът, като си изваждаше тетрадката. — Седем долара, нали така?

— Поне четиринайсет.

Господин Фланъл измери Ангуа с поглед. Мъжете рядко пропускаха тази възможност.

— Тя защо има шлем на главата? — попита той.

— Тя е новото попълнение, господин Фланъл.

Ангуа му се усмихна. Той отстъпи назад.

— Но тя е…

— Трябва да се върви в крак с времето, господин Фланъл.

Керът си прибра тетрадката. Господин Фланъл върна мисълта си към работата.

— Между другото, бяха ми осемнайсет доларите, дето ми ги завлече оня — остро каза той.

— O, nil desperandum, господин Фланъл, nil desperandum — весело рече Керът. — Хайде, Полицай Ангуа. Да пристъпим към разследванията си.

Той се отдалечи, докато Фланъл гледаше след тях със зяпнала уста.

— Да не забравите за двайсет и петте ми долара!

— Няма ли да преследваш човека? — попита Ангуа, като подтичваше, за да не изостава.

— Няма смисъл.

Керът свърна в една толкова тясна уличка, че почти не се виждаше. Той тръгна между влажните, обрасли с мъх стени, в дълбоката сянка.

— Интересно нещо. Обзалагам се, не са много хората, които знаят, че може да се стигне до Зефирова Улица от Широката Улица. Питай когото щеш. Ще ти кажат, че не можеш да излезеш от другия край на Ризената Уличка. Но можеш, защото се иска само да се изкачиш по Мормиева Улица, а после да се промъкнеш между тези „лули“ тука и да излезеш на „Борборигмична“, хубави са, нали, много добро желязо, и ето ни на Уилъмска Улица…

Той стигна до края на уличката, спря и се ослуша за миг.

— Какво чакаме? — попита Ангуа.

Чу се тропот от бягащи крака. Керът се облегна на стената, после протегна ръка към Зафирова Улица. Чу се тупване. Ръката на Керът не помръдна нито на косъм. Сигурно беше като да налетиш на греда.