Оуън Колфър - Кодът на вечността

Тъпст погледна през рамо. Артемис седеше на задната седалка, сгушен между Плочката и Чипса.

— Изведнъж стана много смел.

Артемис сви рамене.

— Какво имам да губя? В края на краищата, едва ли може да стане по-лошо.

До въртящата се врата имаше една обикновена. Кубът активира от разстояние домофона и групата неканени посетители се вмъкна във фоайето. Нямаше звънене на аларми, нямаше и взвод от пазачи, които да се втурнат към тях и да ги задържат.

Спайро мина по коридора, окуражен от новия си високотехнологичен приятел и мисълта, че най-после ще докара „Фонетикс“ до фалит. Асансьорът за ограничен достъп оказа съпротива на Куба, колкото ограда от колчета може да спре танк, и скоро Спайро и компания се спуснаха осем етажа по-надолу до секретната лаборатория.

— Слизаме под земята — изкикоти се Плочката. — При костите на динозаврите. Знаете ли, че след милиони и милиарди години динозавърският тор става на диаманти?

Обикновено подобна забележка би се възприела като непростима дързост, но Спайро беше в добро настроение.

— Не, не знаех това, Плочка. Може би трябва да започна да ти плащам в купчини тор.

Плочката реши, че за финансите му ще бъде по-добре, ако отсега нататък си затваря устата.

Самата лаборатория бе защитена със скенер за отпечатъци. Дори нямаше гел. За Куба беше лесна работа да сканира отпечатъка на подложката и после да го прожектира на сензора. Липсваше дори код за по-голяма сигурност.

— Просто като фасул — изграчи Спайро. — Трябваше да направя това още преди години.

— Малко благодарност не е излишна — обади се Вихрогон, неспособен да прикрие обидата си. — В края на краищата, аз ви вкарах тук и обезвредих пазачите.

Спайро вдигна кутийката пред себе си.

— Да не те предам за метални отпадъци, Куб, е начин да изкажа благодарността си.

— Пак заповядай — измърмори Вихрогон.

Арно Тъпст надникна в будката на охраната. Навсякъде се въргаляха спящи пазачи, един дори спеше със сандвич в устата.

— Трябва да му се признае, господин Спайро. Страшна работа. „Фонетикс“ ще трябва да се бръкнат и за приспивателния газ.

Спайро погледна към тавана. В тъмното примигваха няколко червени светлинки от камери.

— Куб, налага ли се да минем през стаята с видеото на излизане?

— Няма нужда — отвърна Вихрогон, цар на театралниченето. — Изтрих всички ви от записа.

Артемис висеше между Плочката и Чипса, които го държаха под мишниците.

— Предател — промърмори той. — Куб, аз ти дадох живот. Аз те създадох.

— Да, само че явно си ме направил по свое подобие, Фоул. Aurea est potestas. Златото е могъщество. Аз само правя това, на което си ме научил.

Спайро нежно потупа Куба.

— Обичам го. Този Куб ми е като брат, какъвто никога не съм имал.

— Мислех, че имате брат — каза Чипса озадачен, което не бе обичайно за него.

— Добре де — отвърна Спайро. — Той е братът, когото наистина харесвам.

Сървърът на „Фонетикс“ се намираше по средата на лабораторията. Монолитен харддиск, с кабели като питони, които го свързваха с различни компютри.

Спайро откачи от колана си своя нов най-добър приятел.

— Къде трябва да се намираш, Куб?

— Остави ме на капака на сървъра, омнисензорът ще направи останалото.

Спайро се подчини и след секунди схемите започнаха да примигват на мъничкия екран на В-куба.

— У мен са! — изрева бизнесменът, стиснал победоносно юмруци. — Това е последният гаден имейл с цени на акции, който получавам от „Фонетикс“.

— Сваляне завършено — доволно обяви Вихрогон. — Имаме всички проекти на „Фонетикс“ за следващите десет години.

Спайро притисна Куба към гърдите си.

— Отлично. Сега мога да пусна наша версия на телефон „Фонетикс“ преди тях и да изкарам допълнителен милион, преди да направя пари от Куба.

Вниманието на Арно бе привлечено от мониторите на охранителните камери.

— Ъ-ъ-ъ, господин Спайро. Мисля, че имаме ситуация.

— Ситуация? — изръмжа Спайро. — Какво означава това? Вече не си в армията, Тъпст, говори на английски.

Новозеландецът удари с юмрук по един от екраните, сякаш това можеше да промени събитията, които се виждаха на него.

— Искам да кажа, че имаме проблем. Голям проблем.

Спайро сграбчи Артемис за раменете.

— Какво си направил, Фоул? Това да не е някакъв…

Обвинението застина на устните му, преди да го довърши. Спайро бе забелязал нещо.

— Очите ти! Какво ти е на очите? Не са еднакви!

Артемис го удостои с най-зловещата си вампирска усмивка.