Оуън Колфър - Кодът на вечността

Бизнесменът се обърна към Плочката и Чипса, като яростно размахваше оръжието.

— Къде е?

— Ъ? — в съвършен унисон отвърнаха двамата. При това не бяха репетирали.

— Къде е Артемис Фоул? Какво направихте с него?

— Нищо, господин Спайро. Просто си стояхме и се тупахме по раменете.

— Фоул каза, че работите за него. Така че ми го върнете.

Плочката размишляваше. Тази операция наподобяваше бъркане на бетон в бетонобъркачка.

— Внимавайте, господин Спайро, оръжията са опасни. Особено оня край с дупката.

— Не сме свършили, Артемис Фоул! — закрещя Спайро към тавана. — Ще те намеря. Никога няма да се отървеш. Имаш думата на Джон Спайро. Моята дума!

Той започна да стреля напосоки, като дупчеше монитори, вентилатори и тръби. Един куршум мина на метър от Артемис.

Плочката и Чипса не бяха съвсем наясно какво става, но решиха, че ще бъде забавно да се присъединят. Извадиха оръжия и започнаха да стрелят из лабораторията.

Тъпст реши да не участва. За него трудовият му договор бе изтекъл. Спайро не можеше да се измъкне и всеки трябваше да се спасява поединично. Арно отиде до стената и започна да пори металната облицовка с електрическа отвертка. Една част падна и зад нея се показа петсантиметров луфт за кабели, а отдолу — здрав бетон. Бяха уловени в капан.

Зад него вратата на асансьора издрънча.

Джулиет беше приклекнала в шахтата на асансьора.

— Измъкнахме се — каза Зеленика в микрофона си. — Но Спайро стреля из лабораторията.

Джулиет се намръщи. Господарят й беше в опасност.

— Зашемети ги с неутриното.

— Не мога. Ако при идването на полицията Спайро е в безсъзнание, може да каже, че са го натопили.

— Добре. Влизам.

— Не. Чакай командосите.

— Няма. Обезвреди оръжията. Останалото остави на мен.

Сламчо беше дал на Джулиет шишенце скален абразив. Тя изля малко върху капака на асансьора и той се стопи като парче масло в тиган. Джулиет скочи в кабината, като приклекна ниско долу за всеки случай, ако на Тъпст му хрумнеше да стреля по асансьора.

— На три.

— Джулиет!

— Влизам на три.

— Добре.

Джулиет посегна към копчето за отваряне на вратата.

— Едно.

Зеленика извади неутриното си и набеляза четирите мишени в системата за прицелване на визьора си.

— Две.

За по-точна стрелба тя свали щита си, защото вибрацията можеше да отклони изстрелите. За няколко секунди й се наложи да се скрие зад фолиото на Артемис.

— Три.

Джулиет натисна копчето.

Зеленика произведе четири изстрела.

Артемис разполагаше с по-малко от минута. По-малко от минута, докато Зеленика набелязваше Спайро и компания, за да ги обезоръжи. Обстановката далеч не беше благоприятна — писъци, изстрели и пълен хаос. Но все пак какъв по-добър момент от този, за да изпълни последната част от плана си? Решаваща част.

В секундата, когато Зеленика свали щита си, за да стреля, Артемис издърпа от Куба мъничка клавиатура и започна да трака. За секунди проникна в банковите сметки на Спайро — общо трийсет и седем, разхвърляни по банкови институции от остров Ман до Кайманите. След като множеството номера на сметки бяха изписани, Артемис получи достъп до всеки таен авоар.

Кубът бързо пресметна общата сума: 2,8 милиарда американски долара, без да се броят множеството депозитни кутии, чието съдържание беше недостъпно по Интернет. 2,8 милиарда долара. Достатъчно, за да възстановят статута на Фоул като едно от петте най-богати ирландски семейства.

И точно когато щеше да завърши прехвърлянето, Артемис си спомни думите на баща си. Бащата, завърнал се при него благодарение на феиния народ…

„… А ти, Арти? Ще извървиш ли този път с мен? Когато настъпи моментът, ще се възползваш ли от възможността да станеш герой?…“

Наистина ли имаше нужда от милиарди долари?

Разбира се, че имаше. Aurea est potestas. Златото е могъщество.

Така ли? Ще се възползваш ли от възможността да станеш герой? Да промениш нещата.

Понеже не можеше да изкрещи, Артемис вдигна очи и стисна зъби. Е, ако ще става герой, нека поне бъде добре платен герой. Той бързо си удържа десет процента от 2,8 милиарда и изпрати останалото на „Амнести Интернешънъл“. Направи превода необратим за всеки случай, ако по-късно се размекнеше.

Не беше приключил. Имаше още едно добро дело, което трябваше да свърши. Успехът на начинанието зависеше от това доколко Вихрогон се беше увлякъл в шоуто, за да забележи, че Артемис прониква в системата му.

Той отвори сайта на ПНЕ и започна да разбива паролата. За всеки знак отиваха по десет ценни секунди, но не след дълго момчето сърфираше из микросайтовете на Нисшите елементи. Намери това, което търсеше, сред досиетата на престъпниците. Пълното досие на Сламчо Челюстокопач. Оттам не беше трудно да стигне по електронен път до първата заповед за обиск в пещерата на джуджето. Артемис промени датата на заповедта така, че да се отнася за деня след задържането на Сламчо. Това правеше всички заповеди за задържане и присъди недействителни. Един добър адвокат можеше за нула време да го изкара от затвора.