Валери Петров - За времето и вечността

Те били три сестри, но много различни: Времето непрекъснато раждало, а Вечността била безплодна; но когато някое от децата на Времето се оказвало много хубаво, Вечността го обиквала и осиновявала… Тази метафора от едно стихотворение на Самуил Маршак сякаш се отнася пряко до Шекспировите сонети, защото той е техен преводач и защото те наистина имат всички шансове да останат завинаги в паметта на човечеството — вече е общоприето мнението, че тази огърлица от лирични бисери представлява един от най-високите върхове в поезията на европейския Ренесанс.

Нека кажем нещо за нея и за времето, в което тя е била създадена.

Ренесансът се развива в английската поезия през втората половина на XVI в. Сонетът, в частност, родил се в Италия на Данте, Петрарка, Микеланджело и Тасо и присаден във Франция от Плеядата, начело с Ронсар, преживява на английския остров бурен разцвет в края на века, когато само през годините 1591–1597 били публикувани ни повече, ни по-малко 1200 сонета; с новия век, след Шекспировата поредица — а може би и благодарение на нея — сонетната форма, изглежда, изчерпала възможностите си и започнал спадът на модата. Главни предходници на Шекспир в полето на сонета са Томас Уайът и Хенри Съри, които въвели в Англия темите и формите на петраркистката поезия, първият лежал в Тауър на няколко пъти, вторият завършил живота си на дръвника; изящният Филип Сидни със своята сонетна поредица „Астрофел и Стела“; Едмънд Спенсър, автор, освен на известната поема „Кралицата на феите“, още и на сонетната сбирка „Аморети“.

Първо съобщение за сонетите на Шекспир, дошло до нас, е това на издателя Франсиз Мирз, който в един преглед на творби от своето време под наслов „Съкровищница на разума“ (1598) говори за „сладостните сонети на Шекспир“, които се четели в приятелски кръг. През следващата година (1599) в антологията „Влюбеният пилигрим“ са публикувани два Шекспирови сонета — № 138 и 144. Цели десет години по-късно издателят Томас Торп, навярно без съдействието и може би и без знанието на автора, публикува в отделна книжка „Сонетите на Шекспир, непечатани никога досега“ (1609). Това е изданието, чийто текст си остава меродавен и до ден днешен. Но кога са били създадени сонетите? По този въпрос има спорове, но сякаш надделява мнението, че времето на тяхното написване се движи в границите 1593–1599, т.е., че те са плод не на младия лирик, а на повече от 30-годишния — зрял за онова време — драматург, който вече се е готвел за своя „Хамлет“.

При това за Шекспир сонетите не са пръв опит в полето на „чистата“ поезия. Преди тях — 1593 г. — е била издадена от лондонския печатар Фийлд неговата поема „Венера и Адонис“, заимстваща от Овидий мотива за чувствената любов на зрялата богиня към красивия, но хладен към нея младеж. Тази поема имала голям успех — тя претърпяла до 1636 г. цели 13 издания и макар да не била откритие на жанра, била имитирана от мнозина Шекспирови съвременници. Сам Шекспир през следващата година издал втора подобна поема — „Озлочестяването на Лукреция“ със сюжет от легендарната история на Рим, но тя, изглежда, не е имала успеха на първата му творба.

Любопитно е, че днешното признание на сонетите съвсем не се е утвърдило изведнъж. Актьорите Хеминдж и Кондел, приятели на Шекспир, например не ги включват в своето посмъртно издание „in folio“ на неговите творби (1623), а в 1640-а поетът Джон Бенсън, издавайки ги, си позволява да ги подрежда посвоему и да заменя навсякъде в тях скандалното „той“ за обекта на нежното чувство с моралното „тя“ (но за това ще стане дума по-нататък). Изобщо „Сонетите“ изпускат момента си — те се оказват твърде ренесансово ясни, когато вече вкусовете в Англия били завладени от „метафизическата“ усложненост на Джон Дън, в когото днешната модерна поезия вижда свой предходник; а по-късно пък ги засенчва в родината им класицизмът, внесен от Франция. „Не препечатваме сонетите и другите поеми на Шекспир — пише в края на XVIII в. един от най-добрите негови познавачи, — защото и най-строгият указ на Парламента не би могъл да предразположи читателите в тяхна полза.“ Как често иронията на критиците се обръща срещу самите тях! Само няколко години по-късно вълната на немския романтизъм, написал върху знамето си името „Шекспир“, ще залее упорстващата родина на поета и ще я накара да го оцени поновому. Сега и Колридж, и Кийтс, и цялата Езерна школа ще говорят със суперлативи за него и от тях ще тръгне невероятно обширна възхваляваща литература за същите тези стихове, които дори Парламентът не можел да защити.