Оуън Колфър - Кодът на вечността

Двама отвориха вратите на лифта с железни лостове.

— Ето какъв е проблемът — каза един командос. — Спрем ли тока, не можем да извикаме асансьора. Ако първо извикаме асансьора, ще изтървем престъпниците.

Джулиет си проправи път с лакти до първите в групата.

— Извинете, сър. Нека се спусна по кабелите. Ще взривя вратите и вие можете да спрете електричеството.

Командирът дори не обмисли предложението й.

— Не. Прекалено опасно е. Престъпниците ще имат достатъчно време да изстрелят стотина патрона в асансьора. Впрочем, коя сте вие?

Джулиет извади от колана си малък десондьор. Закачи го за кабела на лифта и скочи в шахтата.

— Аз съм нова — каза тя и се изгуби в тъмнината.

В лабораторията Спайро и компания стояха като хипнотизирани пред мониторите. Вихрогон беше пуснал жива картина от онова, което ставаше на горните етажи.

— Командоси — каза Тъпст. — Хеликоптери. Тежко въоръжение. Как стана така?

Спайро се плесна няколко пъти по челото.

— Капан. Цялата тази работа е капан. Сигурно и Слам Копам работеше за теб?

— Да. Плочката и Чипса също, макар да не го знаеха. Никога нямаше да дойдете тук, ако аз го бях предложил.

— Но как… Как го направи? Невъзможно е.

Артемис погледна към екраните.

— Очевидно е възможно. Знаех, че ще ме чакаш в трезора на кулата „Спайро“. След това трябваше само да се възползвам от омразата ти към „Фонетикс“ и да те подмамя тук, далеч от сградата ти.

— Ако аз загазя, ти ще ме последваш.

— Грешка. Аз изобщо не съм бил тук, записите го доказват.

— Но ти си тук! — изрева Спайро. Нервите му вече не издържаха. Цялото му тяло се тресеше, а устата му обилно пръскаше слюнка. — Трупът ти ще го докаже. Дай ми пистолета, Арно. Ще го застрелям.

Тъпст не можа да скрие разочарованието си, но направи каквото му бе наредено. Спайро с треперещи ръце насочи оръжието към Артемис. Плочката и Чипса бързо се отдръпнаха встрани. Шефът не се славеше с точния си мерник.

— Всичко ми отне! — кресна той. — Всичко!

Артемис беше странно спокоен.

— Ти не разбираш, Джон. Това, което ти казах, е самата истина. Изобщо не съм бил тук — той млъкна, за да си поеме дъх. — И още нещо. Колкото до името ми — Артемис, — прав беше. В Лондон това име обикновено се дава на момичета. Артемида е гръцката богиня на лова. Но от време на време се ражда по някой мъж с дарба на ловец, който получава правото да носи това име. Аз съм такъв мъж. Артемис ловецът. Улових те.

И изведнъж изчезна.

Зеленика следваше по въздуха Спайро и компания по целия им път от кулата „Спайро“ до сградата на „Фонетикс“. Беше получила разрешение за влизане няколко минути по-рано, когато Джулиет се обади да пита за екскурзии за външни лица.

С най-невинен глас Джулиет попита екскурзовода:

— Господине, мога ли да доведа и невидимата си приятелка?

— Разбира се, сладурче — отговори мъжът. — Вземи си и любимото одеялце, ако така ще се чувстваш по-добре.

Вътре бяха.

Зеленика кръжеше непосредствено под тавана, като следеше действията на Артемис долу. Планът на Калното създание бе крайно рискован. Ако на Спайро му бе хрумнало да застреля момчето още в Кулата, всичко щеше да пропадне.

Но точно както Артемис бе предсказал, бизнесменът пожела да злорадства колкото може по-дълго, за да се наслади докрай на гениалната си изобретателност. Но всъщност геният беше не Спайро, а Артемис. Той бе замислил цялата операция от начало до край. Негово беше дори хрумването да се хипнотизират Плочката и Чипса. Много важно бе някой да подхвърли идеята за влизане с взлом във „Фонетикс“.

Когато вратата на асансьора се отвори, Зеленика вече чакаше със заредено оръжие и набелязани мишени. Но не биваше да предприема нищо. Чакаше сигнала.

Артемис проточваше времето. Мелодраматичен до самия край. И точно когато Зеленика се готвеше да зареже плана и да открие огън, той каза:

— Аз съм такъв мъж. Артемис ловецът. Улових те.

„Артемис ловецът“. Това беше паролата.

Зеленика натисна ръчния контрол за управление на крилата и се спусна до височина три стъпки. Закачи Артемис с въже за Лунния си пояс, после метна пред него лист камуфлажно фолио. За всички в стаята момчето сякаш изчезна.

— Нагоре — каза феята, макар че Артемис не можеше да я чуе, и отвори докрай клапана на газта. За по-малко от секунда те се озоваха на сигурно място между кабелите и тръбите, които минаваха под тавана.

Отдолу Джон Спайро изгуби ума и дума.

Той примигна. Момчето бе изчезнало! Просто изчезнало! Невъзможно. Та той беше Джон Спайро! Никой не можеше да надхитри Джон Спайро!