Оуън Колфър - Кодът на вечността

— Какво щеше да направиш, празна кратуно? — попита той. — Да си купиш сепаре в „Печените ребърца на Мърв“?

— Не — отговори Плочката. — Щях да натрия носа на ония от „Фонетикс“. Те от години душат около „Спайро Индъстрис“.

Моментът беше напрегнат до нажежаване. Не само защото Плочката бе изказал идея, а защото идеята беше добра.

Тя запали искрици в очите на Спайро. Той мислеше.

— „Фонетикс“. Най-големият ми конкурент. Мразя тези типове. Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие от това да съсипя сбирщината им от второкласни телефонисти. Но как?

Сега дойде ред на Чипса:

— Чувам, че работят върху нов свръхсекретен комуникатор. Батерия със супердълъг живот, нещо такова.

Спайро съвсем се стъписа. Първо Плочката, а сега и Чипса. Току-виж се научили и да четат. И все пак…

— Куб — каза бизнесменът, — искам да проникнеш в базата данни на „Фонетикс“. Копирай схемите на всичките им работни проекти.

— Не мога, шефе. „Фонетикс“ работят в затворена система. В отдела им за разработки няма нито един компютър с достъп до Интернет. Трябва да отида на място.

Еуфорията на Спайро се изпари. Той се приближи към Артемис.

— За какво говори?

Артемис се изкашля, за да прочисти гърлото си.

— Кубът не може да сканира затворена система, ако омнисензорът няма пряк контакт с компютъра или не се намира в непосредствена близост. „Фонетикс“ са такива параноици и толкова се пазят от хакери, че лабораторията им за изследвания и разработки е напълно изолирана, скрита под няколко етажа масивен камък. Нямат дори електронна поща. Знам го, защото и аз съм се опитвал няколко пъти да ги хакна.

— Но Кубът улови сателита, нали?

— Сателитът излъчва. А щом излъчва, Кубът може да го проследи.

Спайро се заигра с веригата на врата си.

— Значи трябва да отида във „Фонетикс“.

— Не е препоръчително — каза Артемис. — Рискът е прекалено голям заради някаква си лична вендета.

Тъпст пристъпи напред.

— Нека отида аз, господин Спайро. Ще взема плановете.

Спайро извади шепа витамини от кутия с дозатор на колана си и започна да ги дъвче.

— Отлична идея, Арно. Добро предложение. Но аз не искам да предавам Куба в ръцете на никой друг. Кой знае до какви изкушения може да доведе това. Куб, можеш ли да деактивираш охранителната система на „Фонетикс“?

— Може ли джудже да пробие дупка в панталоните си?

— Това пък какво беше?

— Ъ-ъ… нищо. Технически термин. Няма да разберете. Вече съм деактивирал системата на „Фонетикс“.

— А пазачите, Куб? Можеш ли да ги обезвредиш?

— Няма проблем. Мога да активирам от разстояние вътрешната система за сигурност.

— А тя каква е?

— Резервоари с газ във вентилаторите. Приспивателен газ. Незаконен впрочем, съгласно законите на Чикаго. Но е хитро измислено, без странични ефекти, не може да се проследи. Два часа по-късно неканеният гост се събужда зад решетките.

Спайро се изкиска.

— Тези „Фонетикс“ са такива параноици! Давай, Куб, приспи ги.

— Лека нощ — каза Вихрогон със злорадство, което прозвуча твърде истински.

— Добре. А сега, Куб, от схемите на „Фонетикс“ ни дели само един кодиран компютър.

— Не ме разсмивай. Още не е измислена толкова кратка единица време, за да измерим бързината, с която ще разбия кода на харддиска им.

Спайро закопча Куба на колана си.

— Знаеш ли, тази машинка започва да ми харесва.

Артемис направи последен, убедително искрен опит да овладее ситуацията.

— Господин Спайро, наистина не мисля, че идеята е добра.

— Не се съмнявам — изсмя се Джон Спайро и задрънча с бижутата в посока към вратата. — Затова ще дойдеш с мен.

Спайро избра един линкълн от големия си гараж. Беше модел от деветдесетте, с фалшив регистрационен номер. Той често го използваше за бягство. Колата беше достатъчно стара, за да не бие на очи, и дори ако полицията успееше да заснеме регистрационния номер, това щеше да я отведе до погрешна следа.

Тъпст паркира срещу главния вход на лабораториите „Фонетикс“. Зад въртящата се стъклена врата се виждаше пазач, седнал зад бюрото си. Арно извади от жабката сгъваем бинокъл. Насочи го към пазача.

— Спи като бебе — обяви горилата.

Спайро го потупа по рамото.

— Добре. Имаме по-малко от два часа. Можем ли да успеем?

— Ако тоя Куб е добър колкото казва, за петнайсет минути ще влезем и ще излезем.

— Той е машина — хладно отбеляза Артемис. — Не някой от напомпаните ти със стероиди колеги.