Тери Пратчет - Интересни времена

Приключения ли! Ако слушаш хората, трябваше да е нещо смислено, а не бъркотия от лоша храна, безсъние и непознати, опитващи се да забият най-различни остри предмети в теб.

Коренът на главоболията, както Ринсуинд вече се досещаше, бе скрит в неговата профилактична карма. Ако имаше дори сянка на надежда, че ще му се случи нещо хубаво, лошото го връхлиташе на мига. Затова никога не стигаше до хубавото. Все едно киселините и болките в стомаха да започват още преди да си хапнал мазната люта гозба.

Предполагаше, че някъде из Вселената има друг, който е негов огледален образ и целият му живот е поредица от възхитителни и великолепни събития. Надяваше се да го срещне някой ден, по възможност с оръжие в ръка.

Сега пък дърдореха, че трябвало да го запратят на Уравновесяващия континент. Поне беше чувал, че животът там е много сив. Би му допаднало.

Ех, колко си харесваше островчето! Особено „Кокосовия орех с изненада“. Състоеше се в това, че отрязваш горния край и вътре наистина е кокосов орех. Само такива изненади обичаше.

Отвори една врата.

Помещението зад нея беше някогашната му стая. Имаше плачевен вид. С големия и очукан гардероб се изчерпваха мебелите, освен ако човек беше готов да поразшири определението и да включи в него плетения стол без седалка и един крак или пък дюшека на пода, толкова пълен с живот, че от време на време помръдваше. Останалото бяха боклуци, довлечени от улицата — щайги, дъски, чували…

Ринсуинд усети бучка в гърлото си. Нищо не бяха пипали тук.

Отвори гардероба и затършува в населената с молци тъма, докато ръката му напипа…

…ухо…

…прикачено към джудже.

— Ох!

— Какво търсиш в моя гардероб?

— Гардероб ли?! А-а… Това не е ли Вълшебното кралство на вкуснотиите? — измънка джуджето, като се опитваше да прогони гузното изражение от лицето си.

— Не е. А ботушите, които стискаш, не са Скъпоценностите на кралицата на феите. — Ринсуинд ги изтръгна от алчните пръсти на крадеца. — Това пък не е Жезълът на невидимостта, а онова не са Магическите чорапи на великана. Ей сега ще се увериш…

— Ох!

— И да не си припарил тук повече!

Джуджето се втурна към вратата, но се спря за миг да извика:

— Имам членска карта от Гилдията на крадците! И не бива да риташ джуджета! Това си е чист междувидов расизъм!

— Именно — съгласи се Ринсуинд, докато оглеждаше оцелелите си дрехи.

Намери една роба и я навлече. Тук-там молците бяха направил изкусни дантели по нея, а червеното избиваше повече на оранжево и кафяво, но за облекчение на Ринсуинд още приличаше на магьосническа роба. Трудно е да вдъхнеш респект у някого, ако му се явиш с голи колене.

Тихи стъпки спряха зад гърба му. Той се обърна.

— Отвори.

Багажът послушно надигна капака си. На теория би трябвало да е пълен догоре с мръвки от акули. На практика вътре имаше много кокосови орехи. Ринсуинд ги разтовари на пода и нареди в сандъка останалите си дрехи.

— Затвори.

Капакът хлопна с трясък.

— Сега върви в кухнята и ми донеси малко картофи.

Сандъкът направи много сложно „кръгом“ с неизброимите си крачета и изчезна в тръс. Ринсуинд също излезе и се запъти към кабинета на Архиканцлера. Чуваше магьосниците, увлечени в препирнята си.

През дългите години, прекарани в Невидимия университет, бе свикнал с обстановката в този кабинет. Общо взето, викаха го там, за да отговаря на смущаващи въпроси, например: „Как е възможно някой да се издъни на изпита по Основи на огнетворчеството?“ Много време прекара в безцелно зяпане на мебелите, докато нечий глас го тормозеше словесно.

И тук бяха настъпили промени. Липсваха бълбукащите реторти и колби, смятани за традиционни помагала в магията. В кабинета на Ридкъли се бе разположила на воля маса за снукър с толкова натрупани върху нея книжа, че зеленото сукно изобщо не се виждаше. Архиканцлерът смяташе, че ако хората са могли да отделят време за писането на нещо, то едва ли ще е важно.

Препарираните глави на какви ли не изненадани животни гледаха изцъклено посетителя. От разклонените рога на елен висяха чифт проядени ботуши, с които в младежките си години Ридкъли бе спечелил не една победа за честта на Университета 9 9 В състезания по академично гребане. Само че освен при най-бедствените наводнения твърде трудно е да придвижиш лодка по река Анкх, затова отборите се състезаваха, като тичаха по повърхността й. Това обикновено е напълно безопасно, стига да не се застояваш прекалено дълго на едно място, пък и водата направо разтваря подметките. .