Тери Пратчет - Интересни времена

— Правилно — одобри Ридкъли, който беше непроницаем за подигравки. — Континентът е голям, няма как да не го улучим, особено с точните изчисления на господин Стибънс.

— Да речем, че накрая се озова насред недрата на някоя планина?

— Не може. Скалата пък ще се прехвърли тук, когато направим заклинанието — промърмори Пондър, който никак не хареса закачката за математическите му увлечения.

— Аха, пак ще си бъда заклещен в планината, но поне ще имам дупчица като за мен. Прелестно. Незабавно превръщане във вкаменелост.

— Не се тревожи, де! — с мек укор изрече Ридкъли. — Всичко опира до… а бе, сещаш се, как три прави ъгъла образуват триъгълник и такива ми ти???

— Да разбирам ли, че подхванахте приказка за геометрията? — осведоми се Ринсуинд, който не откъсваше поглед от вратата.

— Ами нещо подобно. Пък и нали с теб ще бъде твоят изумителен спътник, Багажът. Всъщност ще бъде истинска ваканция. Лесно и просто. Те сигурно искат само да… да те питат за нещо. И с твоята дарба да учиш езици няма да си имаш никакви неприятности. 10 10 Поне това си беше вярно. Ринсуинд умееше да крещи за милост на деветнадесет езика, а просто да крещи — на още четиридесет и четири. 11 Вероятно ще отсъстваш само два-три часа. Защо все си мрънкаш „Ха, как пък не!“ под носа?

— Това ли правя?

— И всички ще бъдат благодарни на съдбата, ако се завърнеш.

Ринсуинд огледа членовете на Съвета, като в един от случаите му се наложи да отметне глава назад.

— И как по-точно ще се завърна?

— Както те изпращаме. Ще те открием и ще те прехвърлим тук. С хирургическа точност.

Ринсуинд изпъшка. Ясно му беше какво означава „с хирургическа точност“ в Анкх-Морпорк: „Два-три пръста наляво или надясно, с много писъци, накрая изливат разтопен катран на мястото, където допреди минута беше кракът ти.“

Но… ако забравеше за момент убеждението си, че непременно ще му се случи нещо ужасно и непредвидено, не виждаше как биха могли да сбъркат. Уви, магьосниците бяха отчайващо изобретателни в грешките си.

— А после ще си получа ли предишната работа?

— Няма спор по това.

— И официално ще се наричам магьосник?

— Разбира се. Ще си го пишеш както ти хрумне.

— И повече няма да ходя никъде до края на живота си?

— Съгласен съм. Дори ще ти забраним да напускаш територията на Университета.

— И нова шапка, нали?

— Какво?!

— Нова шапка. Тази си е изпяла песента.

— Две нови шапки.

— С пайети ли?

— Естествено. И от онези висулки по периферията, като на полилеите. Колкото искаш. И ще изпишем на шапката „Магъзник“, ако ти харесва повече.

Ринсуинд въздъхна.

— Ами добре. Ще отида.

Геният на Пондър изведнъж започваше да изпитва схващане във всичките си въображаеми мускули, щом се наложеше да се обяснява нещо на околните. Точно това ставаше в момента — старшите магьосници се бяха събрали да упражняват сериозно Занаята.

— Но, Архиканцлер, нали разбирате, че го прехвърляме в противоположната половина на Диска…

— Който се върти, или нещо бъркам? — въздъхна Ридкъли. — Всички се движим в една и съща посока. Звучи правдиво, нали? Ако хората се движеха в обратната посока само защото живеят на Уравновесяващия континент, щяхме да се блъскаме в тях всяка година. Тоест… дори два пъти в годината!

— Да, вярно, въртят се в същата посока, но направлението на движението им е точно обратното. — Пондър потърси помощ в логиката. — Искам да кажа, че трябва да мислите векторно и да се попитате: в каква посока биха се движили, ако Дискът изчезне?

Другите магьосници го зяпнаха недоумяващо.

— Надолу — подсмихна се Ридкъли.

— Не, не! Няма да пропаднат надолу, защото ще липсва каквото и да било, което да ги привлече надолу…

— Няма нужда нещо да те привлича, за да пропаднеш. Това става точно когато нищо не те крепи.

— Биха продължили движението си в същата посока! — отчаяно кресна Пондър.

— Правилно. В кръг — потвърди Ридкъли и потри ръце. — Момко, трябва да се захванеш здраво за проблема, ако искаш да си истински магьосник. Ей, Руните, докъде стигнахме?

— Аз… такова, виждам нещо — съобщи Лекторът по Съвременни руни, примижал към кристалното си кълбо. — Има много смущения…

Магьосниците се събраха зад гърба му. Бели точици изпълваха кристала. Е, имаше някакви неясни силуети. Някои дори вероятно бяха човешки.

— Много мирно местенце е онази Ахатова империя — благо мълвеше Ридкъли. — Спокойствие, изтънчена култура. И държат на учтивостта.