Тери Пратчет - Глинени крака

— А известно ли ти е нещо за предишните поколения в рода ти?

— Нищичко не знам за разни поколения, ама сигурно са ви надрънкали цял куп лъжи, сър.

— Никой ли не те е осведомявал за твоите прадеди ?

— Само Главоча познавах, сър. Таквоз… ако ще ме подвеждате с въпросчета, та да стане дума накрая за ония чували със зарзават, дето изчезнаха от магазинчето на Шосето на петмезената мина, изобщо не съм припарвал до…

Ваймс размаха ръка с досада.

— Не ти ли остана от него някакво… наследство?

— Два-три белега, сър. И лакътят ми прещраква. Наболява ме, като ще се променя времето. Задуха ли студеният ветрец откъм Главината на Диска, сър, все си спомням за стария Главоч.

— Аха, ясно…

— Да де, остана ми и туй от него…

Ноби затършува под своя усилено ръждясващ брониран нагръдник. И това беше своеобразно чудо. Дори бронята на сержант Колън лъщеше, ако и да не блестеше. Но всеки метал в близост до кожата на Ноби потъмняваше стряскащо бързо. Ефрейторът напипа кожената връв, провесена на шията му. На нея бе окачен златен пръстен. Независимо от неоспоримия факт, че златото не ръждясва, украшението бе потъмняло необичайно.

— Даде ми го, като беше на смъртния си одър, сър — обясни Ноби. — Е, да се рече, че ми го даде, е попресилено…

— А каза ли ти нещо?

— Ами да. „Веднага да ми го върнеш, гадинко дребна!“ Туй ми каза. Беше на врата му, както аз го нося сега. Пръстенчето не е нищо особено, сър. Отдавна да съм го шитнал, ама само него имам за спомен. Е, и лакътя, като се застуди.

Ваймс взе пръстена и го опипа. Имаше печат, и то с герб. Годините, употребата и преди всичко непрекъснатият контакт с кожата на Ноби го бяха направили неразличим.

— Ноби, ти си от хералдически правоимащите.

Ефрейторът кимна покорно.

— Възможно е, сър, но си купих специален шампоан, може и да ми мине.

Командирът на Стражата въздъхна. Смяташе се за честен човек. Смяташе и че това е един от основните му недостатъци.

— Като намериш малко свободно време, отбий се в Хералдическата палата на улица „Писанка“, бива ли? Носи този пръстен и им кажи, че аз съм те пратил.

— Ъ-ъ…

— Няма страшно, не ти предстои нищо неприятно. Поне не и в буквалния смисъл.

— Щом казвате, сър…

— Ноби, човек с твоето положение изобщо не е длъжен да се обръща към мен със „сър“.

— Слушам, сър.

Когато ефрейторът излезе, Ваймс потършува из бюрото и извади избледнял екземпляр на „Справочникът на Туърп“. Предпочиташе да го нарича „Справочник за криминалните прослойки“. На страниците му не се споменаваше нищо за обитателите на бордеите, затова пък в изобилие присъстваха собственици на същите тези бордеи. Хората смятат, че ако живееш в бордей, това е едва ли не сигурен белег, че си престъпник. Незнайно защо обаче притежаването на цяла улица с бордеи отваря широко вратите и към най-висшите кръгове.

Напоследък май пускаха допълнени издания на справочника почти всяка седмица. Поне в едно Дракона беше прав — всеки в Анкх-Морпорк се мъчеше да измисли как да украси живота си с герб.

Ваймс отвори на „Дьо Нобс“.

Ами да, дяволите го взели, имаше родов герб. От едната страна на щита стоеше хипопотам, вероятно един от кралските символи на града, следователно пряк предшественик на Родерик и Кийт. Срешу него беше бивол от незнайна порода с типичното за Ноби изражение. Имаше си златен анкх и понеже това беше гербът на Дьо Нобс, трябваше да се предполага, че го е откраднал отнякъде. Самият щит беше в червено и зелено, с клиновидна лента, на която бяха изобразени пет ябълки. Ваймс не схвана какво общо имат тези плодове с воинските дела. Дали пък не са весела шегичка, от която всички в Хералдическата палата са се пляскали по краката, превивайки се от буен смях? Само че ако Дракона започне да се пляска прекалено силно, краката му току-виж се откъснали.

Въображението на Ваймс нямаше никакви затруднения да си представи Ноби в ролята на благородник. Защото единствената грешка на ефрейтора беше, че мърсува на дребно. Вмъкваше се в празни стаи тихомълком и отмъкваше евтинийки. Ако започнеше да се вмъква на цели континенти и да отмъква цели градове, като между другото изтребва повечето им обитатели, би се превърнал в истинска опора на обществото.

В справочника изобщо не се споменаваше фамилията Ваймс.

„Скалоликия не е бил опора на обществото. Убил е един крал със собствените си ръце. Било е необходимо, но обществото, каквото ще да означава проклетата думичка, не винаги си пада по хората, които вършат или казват необходимото. Вярно, погубил е и други хора, но тогава градът бил същинска клоака, глупашките войни не спирали и сме били покорни на Клачианската империя. Понякога е нужно едно мръсно копеле. Тогава историята е имала нужда от хирург, но се намерил само такъв с брадва в ръцете. С този инструмент доста проблеми се решават веднъж завинаги. Ама затриеш ли някакъв си окаян крал и вече си кралеубиец до края на вечността. Не ни е станало родов навик в края на краищата…“