Тери Пратчет - Глинени крака

В същата стая, застанал пред същия прозорец, той бе казал веднъж на Ваймс: „Те си въобразяват, че искат добро управление и справедливост за всички, но за какво всъщност копнеят дълбоко в душите си? Само за едно — животът да си тече нормално и утрешният ден да е досущ като днешния.“

Командирът на Стражата обърна гръб на прозореца.

— Фред, какъв е следващият ни ход?

— Де да знам, сър.

Ваймс се тръшна в креслото на Ветинари.

— Помниш ли предишния Патриций?

— Стария лорд Щракникуфар ли? И него помня, и по-предишния — лорд Макара. Смахнати, та чак превъртели. Тоя поне не се кискаше и не носеше рокли.

„Говори за него в минало време. Хората вече се настройват…“

— Фред, долу май стана много тихо.

— Сър, когато кроят заговори, хората не вдигат шум.

— Но Ветинари не е мъртъв.

— Тъй вярно, сър. Само дето не държи юздите, нали?

Ваймс вдигна рамене.

— Ако схващам правилно, никой не държи юздите засега.

— Може и тъй да е, сър. Ама човек не знае какво ще му донесе съдбата.

Колън се бе вдървил в стойка „мирно“, гледаше строго в празното пространство и бе настроил старателно гласа си да не издава никакви чувства.

Командирът на Стражата веднага позна номера. Той също го прилагаше при нужда.

— Фред, за какво намекваш?

— За нищо, сър. Тъй говорят, сър.

Ваймс се облегна изнемощял.

„Тази сутрин уж знаех какво ще ми поднесе денят. Трябваше да се занимавам с проклетия герб. После идваше обичайната среща с Ветинари. Следобед щях да чета доклади, може би щях да намина да видя докъде са стигнали с новия участък на Улицата на чревцата. Накрая вероятно щях да си легна по-рано. А ето че Фред ми пуска фитили за… за какво всъщност?“

— Виж какво, и да имаме нов управник, няма да съм аз.

— А кой ще е, сър? — със същия бавен и сдържан глас попита Колън.

— Че да не го назначавам аз? Може да е…

Пропастта зейна пред него и той почувства как засмуква мислите му.

— Фред, всички тия усукани приказки са заради капитан Керът, нали? — Не отричам, сър. Нали никоя от гилдиите няма да търпи тип от друга гилдия да яхне града, пък всички харесват капитан Керът и… е, сещате се — носи се слух, че бил наследник на трона.

— Сержант, няма никакви доказателства за това.

— Аз не мога да кажа, сър. Не ги разбирам тия работи. А за доказателствата не съм толкоз сигурен — в гласа на Колън се промъкна кротка опърничавост. — Нали си има оня меч, пък и рожденото му петно е като корона и… Добре де, всички знаят, че той е кралят. Щото е обладателен… уф, не, обаятелен.

„Обаятелен — повтори на ум Ваймс. — О, да! Керът просто излъчва обаяние. Прави нещо с главите на хората. Би могъл да убеди и разярен леопард да се опомни, да си предаде зъбите на съхранение и да се заеме с общественополезен труд. И дори няма да забележи, че с това само ще отрови още повече живота на самотните старици.“

Ваймс нямаше доверие в обаянието.

— Фред, повече никакви крале в тоя град!

— Тъй вярно, сър. Впрочем Ноби се появи най-сетне.

— Фред, този ден е потръгнал от зле на по-зле.

— Сър, ама нали щяхте да го дъвчете за всички ония погребения…

— Е, да, животът продължава, работата — също. Добре, върви му кажи да се качи при мен.

Ваймс замалко остана сам. Повече никакви крале… Ваймс трудно би обяснил защо трябва да е така, защо идеята за крал на трона го вбесява дори в костния мозък. В края на краищата мнозина от Патрициите са били по-лоши от какъвто ще да е монарх. Да, обаче бяха такива.. някак си…равноправни с другите. А Ваймс започваше да скърца със зъби тъкмо от измишльотината, че кралете са друг вид човеци. Висша форма на живот. Едва ли не вълшебна. Ха, нямаше как да отрече, че тези глупости съдържат нещо като магия. Анкх-Морпорк и досега беше изпъстрен с „Кралско“ това и „Кралско“ онова, а разни съсухрени старчета още получаваха по няколко пенса седмично, за да вършат безсмислици — Главният кралски пазител на ключовете или Кралският пазител на скъпоценната корона, макар че отдавна нямаше ключове, особено пък корона.

Монархията беше като бурените. Плеви ги колкото си щеш, но корените остават под земята и са готови да избуят отново.

Приличаше до известна степен на хронично заболяване, сякаш и най-умният човек има малко бяло петънце в главата си, на което е издълбано: „Крале. Страхотна идея!“ Който и да бе сътворил човечеството, не си бе изпипал работата докрай, защото хората твърде лесно се прегъваха в коленете.

На вратата се почука. На теория в такъв звук не би трябвало да се долавя нещо подмолно, обаче го имаше. Тези трептения на въздуха подсказваха на подсъзнанието, че чукащият, ако не му бъде отворено, сам ще се вмъкне. След това ще свие всичко за пушене, оставено без надзор наоколо, ще прочете каквито документи му попаднат пред очите, ще отвори някое и друго чекмедже и ще надигне за бърза глътка първата бутилка с алкохол, която му се изпречи. Въпросната особа обаче не би стигнала до тежко престъпление, защото не е криминално настроена, а върши дребните гадости така, както невестулката освирепява — такава си й е природата. Иначе казано, в това почукване на вратата имаше скрити дълбини.