Тери Пратчет - Глинени крака

— Сър, ама колко ви бива да гаднеете! — възхити се Колън.

— Съвсем скоро тук ще се струпат много хора. Искам двама стражници на пост пред тази стая. Предпочитам да са тролове или джуджета. Никой да не влиза без мое разрешение, разбрахме ли се?

Лицето на сержанта се разкриви от борбата на всевъзможни чувства. Накрая успя да изломоти:

— Ама… как тъй отровен? Нали си има опитвачи на храна и каква ли още не прислуга!

— Значи може да е един от тях.

— Да се смилят боговете, сър! Не вярвате никому, нали?

— Не вярвам, Фред. Между другото да не си го отровил ти? Майтап, бе — припряно добави Ваймс, защото Колън май се канеше да заплаче. — Хайде, тръгвай, че нямаме никакво време.

Командирът на Стражата затвори вратата и се облегна на нея. След малко завъртя ключа и подпря дръжката с облегалката на един стол.

Накрая вдигна Патриция от пода и го намести на леглото. Лорд Ветинари изпъшка и клепачите му трепнаха.

„Отрова… Най-скапаното нещо. Не вдига шум, отровителят сигурно е вече далеч оттук, често дори не се усеща на вкус или на мирис, може да е сложена в какво ли не…“

Патрицият отвори очи.

— Бих искал чаша вода.

На масичката до леглото имаше кана и чаша. Ваймс взе каната, без да се замисли, но изведнъж се вцепени.

— Ще пратя някого да донесе прясна — промълви след миг.

Лорд Ветинари примига мудно.

— Сър Самюъл, а на кого ще се доверите да налее водата?

Когато Ваймс слезе в голямата зала за аудиенции, там вече имаше тълпа. Хората се мотаеха насам-натам, разтревожени и неуверени, а в подобно състояние всички важни клечки търсят на кого да си изкарат яда.

Пръв притича господин Богис от Гилдията на крадците.

— Какво става, Ваймс? — попита той безцеремонно, но се натъкна на погледа на Командира на Стражата. — Тоест сър Самюъл… извинете — поправи се, тутакси омекнал.

— Смятам, че лорд Ветинари е бил отровен.

Гълчавата наоколо стихна. Богис осъзна, че щом е задал важния въпрос, волю-неволю трябва да продължи.

— А… фатално ли?

В тишината би се чуло и падането на карфица.

— Още не — осведоми го Ваймс.

Събралите се в залата сякаш по беззвучна заповед се обърнаха, съсредоточавайки вниманието си върху доктор Дауни, който в момента оглавяваше Гилдията на убийците.

— Не съм осведомен за никакво споразумение — изрече Дауни, — чийто обект е лорд Ветинари. Освен това съм убеден, че на всички ви е известна цената, която определихме за услуга, свързана с Патриция — един милион долара.

— Хм, кой ли разполага с толкова пари? — промърмори Командирът на Стражата.

— Ами… например вие, сър Самюъл — напомни Дауни и в залата прозвуча нервен смях.

— Да оставим това — махна с ръка Богис. — Искаме да видим лорд Ветинари.

— Не може.

— Не може ли? И защо, ако смея да попитам?

— По нареждане на лекаря.

— Нима? А кой е лекарят?

Зад Ваймс сержант Колън стисна клепачи.

— Доктор Джеймс Фолсън — официално съобщи Командирът на Стражата.

Минаха няколко секунди, докато някой се усети.

— Какво?! Ама вие да не говорите за… Джими Поничката? Той лекува коне.

— Известно ми е — потвърди Ваймс.

— Но защо точно той?!

— Защото повечето му пациенти оживяват. — Ваймс вдигна ръка, за да възпре шумните възражения. — Господа, принуден съм да ви напусна. Някъде се е притаил отровител. Бих искал да го намеря, преди да се е превърнал в убиец.

Тръгна обратно нагоре по стълбата. Преструваше се, че не чува виковете зад гърба си.

— Сър, сигурен ли сте за Поничката? — задъхано избълва настигналият го Колън.

— А ти имаш ли му доверие?

— На Джими? Как пък не!

— Правилно. Той не заслужава доверие и ние няма да му се доверяваме. Значи всичко е наред. Само че съм го виждал да вдига на крака кон, който всички останали бяха готови да пратят в кланицата. Фред, конските доктори са дльжни да си лекуват пациентите, иначе им е спукана работата.

Вярно си беше. Когато лекарят, занимаващ се с хора, след множество пускания на кръв и налагания с пиявици открие, че пациентът му се е споминал от досада, може да се измъкне лесно: „Ех, жалко, но такава е волята на боговете. Дължите ми тридесет долара.“ И го оставят да си отиде невредим. Така е, защото от една по-строга гледна точка хората не струват нищо. Затова пък добрият състезателен кон може да струва и двайсетина хиляди анкх-морпоркски долара. Ветеринар, който допусне расовото животно да се пренесе прекалено скоро на великата небесна ливада, би могъл да чуе откъм някоя тъмна пресечка: „Господин Хризопраз много се разстрои…“ И изведнъж ще открие, че остатъкът от живота му се е съкратил значително, затова пък е изпълнен с неприятни емоции.