Тери Пратчет - Глинени крака

Минутите се изнизваха една след друга. Никой не чукаше на вратата на Патриция. Той повикваше посетителите си с непоклатима увереност, че те вече чакат отвън.

Ваймс си седеше и се наслаждаваше на краткото спокойствие. Нещо в джоба на куртката му издаде звука „Зън, зън, зън-зън!“. Той въздъхна и извади кожен калъф с размерите на книга. Отвътре се подаде дружелюбно, но леко разтревожено личице.

— Е? — подкани го Командирът на Стражата.

— Единадесет часът преди обяд. Среща с Патриция.

— Нима? Между другото, вече е единадесет и пет минути.

— О… Срещата мина, тъй ли?

— Още не.

— Да продължа ли да я помня или не?

— Забрави я. Впрочем ти не ми напомни за срещата в Хералдическата палата в десет.

Духчето като че се готвеше да изпадне в паника.

— Нали трябваше да е във вторник? Абсолютно сигурен бях, че е във вторник.

— Беше преди час.

— Ох… — Духчето се омърлуши. — Ъ-ъ… ясно. Съжалявам. Хм… Ей, мога да ти казвам колко е часът в Клач, ако искаш. Или в Генуа. Или в Хунгхунг. Ти избираш мястото.

— Хич не ми трябва да знам колко е часът в Клач.

— Може и да поискаш — отчаяно смотолеви духчето. — Помисли си само колко ще се учудят хората, ако насред някой скучен разговор вметнеш: „В Клач са с един час след нас.“ Ако предпочиташ, нека да е Бес Пеларгик. Или Ефеб. Само попитай и ще ти кажа.

Ваймс въздъхна беззвучно. Имаше си бележник, имаше и полза от него. Веднъж Сибил — благословена да е от боговете — му донесе това духче с цели петнадесет функции, макар че десетина от тях изглежда се състояха в оправдания защо не може да изпълнява и останалите пет.

— Ами би могъл да запишеш паметна бележка — смили се накрая.

— Охо! Сериозно? Леле! Добре. Няма проблеми.

Ваймс се прокашля.

— Да говоря с ефрейтор Нобс за навременното явяване на служба; да говоря с него и за маркграфството му.

— Ъ-ъ… извинявай, това паметна бележка ли беше?

— Да.

— Съжалявам, но първо трябваше да кажеш „паметна бележка“. Убеден съм, че е обяснено в указанията за употреба.

— Добре де, това беше паметна бележка.

— Уви, налага се да го повториш.

— Паметна бележка: да говоря с ефрейтор Нобс за навременното явяване на служба; да говоря с него и за маркграфството му.

— Готово — заяви духчето. — Желаеш ли да ти напомня в точно определен час?

— По нашето време ли? — гадничко подхвърли Ваймс. — Или по клачианското?

— Всъщност бих могъл винаги да ти казвам колко е часът в…

— Предпочитам да си запиша това в бележника, ако нямаш нищо против — промърмори Ваймс.

— Както искаш. Мога да разпознавам и ръкописни букви — гордо съобщи духчето. — Аз съм много усъвършенстван модел.

Ваймс извади бележника си и го разтвори наслуки.

— И това ли ще разпознаеш?

Духчето примижа за миг.

— Ами да. Няма съмнение, че са ръкописни букви. Завъртулки, гуглички, всичко навързано. Тъй, де. Ръкопис. Нямам проблеми с разпознаването.

— А от теб не се ли очаква и да прочетеш какво е казано тук?

Духчето го изгледа недоверчиво.

— Казано ли? Че откога буквите говорят?

Ваймс пъхна в джоба си оръфания бележник и затвори капака на персоналния организатор. После продължи да чака.

Някой умник (поне несравнено по-умен от онзи, който бе обучавал духчето) бе сътворил часовника в приемната на Патриция. Тиктакаше си като всеки друг часовник. Но някак неравномерно, макар това да противоречеше на принципите, заложени в устройството на часовниковия механизъм. Тик-тактик… после неуловима пауза, само частица от секундата… так-тик-так… и следващото „тик“ изпреварваше пак с частица от секундата очакванията. За десетина минути мисловните процеси дори на най-закаления посетител се превръщаха в безнадеждна каша. Ваймс предполагаше, че Патрицият е платил щедро на часовникаря.

Стрелките показваха единадесет и четвърт. Командирът на Стражата се надигна от креслото и нарушавайки всякакви прецеденти, почука тихичко на вратата.

Отвътре не долиташе нито звук, не се чуваха неясни гласове.

Натисна дръжката. Не беше заключено. Лорд Ветинари често повтаряще, че точността била учтивостта на владетелите. Ваймс влезе.

Веселко усърдно изчегърта ронливата бяла пръст, след това се зае с огледа на покойника.

В Гилдията на алхимиците отделяха голямо внимание на изучаването на анатомията. Опираха се на древната теория, според която човешкото тяло било микрокосмос, отразяващ цялата Вселена, макар че е трудно да посочиш коя част от Вселената е малка и лилава, а освен това се полюшва жвакащо, когато я натиснеш. В Гилдията бездруго изучаваха и на практика анатомията, защото понякога се налагаше да я остъргват от стените.