Тери Пратчет - Глинени крака

Дракона взе молив и вписа на празното място думата „Нобс“.

И се засмя в осветената от свещи стая.

Хората охотно бърбореха за истинския крал на Анкх-Морпорк, без да научат жестокия урок на историята, която често доказва с кървави доводи, че истинският крал е онзи, който е бил коронясан.

И тази стая беше пълна с книги. Това беше първото впечатление от нея — влажна потискаща книжност.

Покойният отец Тубелчек лежеше проснат върху лавина от изпопадали книги. Никой не би могъл да кърви толкова и да остане жив, нито пък би оцелял с глава, заприличала на спукана топка. Изглеждаше като цапардосан с ковашки чук.

— Старата дама изхвърча оттук с писъци — обясни редови стражник Визит, отдавайки чест. — Затова влязох и заварих всичко както го виждате, сър.

— Точно както го виждам ли?

— Да, сър.

— А коя е старата дама?

— Представи се като госпожа Канацки, сър. Твърди, че тя е носела храната на жреца. И го обслужвала.

— Хм… В какъв смисъл?

— Мислех, че е ясно, сър. Премитала стаята и бършела прахта.

На пода наистина се виждаше преобърнат поднос, имаше и счупена паница с пръсната наоколо каша. Старата дама може би е била възмутена, че са похабили напразно плодовете на труда й.

— Докосвала ли е трупа?

— Твърди, че не го е доближавала, сър.

Значи жрецът бе успял да постигне най-спретнатата смърт в целия професионален живот на Ваймс. Ръцете му бяха скръстени на гърдите, а очите — затворени.

И имаше нещо в устата. Изглеждаше като свито на тръбичка листче и придаваше на мъртвеца смущаващо веселяшки вид, сякаш бе решил да си запали последната цигара чак след като се е споминал.

Ваймс внимателно извади мъничкия свитък и го изпъна върху дланта си. Бе изпълнен с прилежно написани, но непознати символи. Особено се набиваше на очи фактът, че пишещият се бе възползвал от единствената изобилно разлята наоколо течност.

— Гадост… — промърмори Командирът на Стражата. — Надраскано е с кръв. Някой може ли да открие смисъл в тези знаци?

— Да, сър!

Ваймс скришом завъртя очи.

— Слушам те, стражник Визит.

— Това са древни клачиански писмена. Използвало ги е едно пустинно племе — кенотините, сър. Имали са и много развита, но същностно порочна система на вярвания в…

— Да, да, ясно — прекъсна го Ваймс, който вече лесно разпознаваше разгарящия се проповеднически плам у Визит. — Имаш ли обаче представа какво означават?

— Бих могъл да науча, сър.

— Добре.

— Между другото, сър, намерихте ли време да надникнете в дипляните, които ви оставих на бюрото онзи ден?

— Бях прекалено зает, — отвърна Командирът на Стражата по навик.

— Няма страшно, сър — увери го Визит с посърналата усмивка на човек, мъчещ се да прави добро на околните против волята им. — Когато и да ги прочетете, ще бъде добре за вас.

Листове от разпилените вехти книги бяха пръснати навсякъде. По повечето имаше кървави пръски.

— Доста от тия писания май са религиозни — предположи Ваймс. — Може да намериш отговора в тях. — Той се обърна. — Детритус, огледай тук внимателно, разбрахме ли се?

Тролът спря насред заниманието си — старателно очертаваше с тебешир трупа.

— Ясно, сър. К’во да търся?

— Каквото се сетиш.

— Добре, сър.

Ваймс приклекна с пъшкане и опипа с пръст едно сивкаво петно на пода.

— Пръст…

— Често цапа подовете, сър — сподели охотно тролът.

— Само че тая е белезникава, а градът е върху чернозем.

— Ъхъ — досети се сержант Детритус. — Улика, сър.

— Е, може да е само пръст, разбира се. Нямаше как да не забележат още нещо. Някой се бе опитал да подреди десетки книги — извисяваща се куличка по големина, и то издигната с геометрична прецизност.

— Ей туй не го проумявам — призна си Ваймс. — Някой се нахвърля злобно на стареца. После някой — може да е бил самият той преди смъртта или пък убиецът — написва нещо със собствената кръв на нещастника. Навива листчето и го пъха в устата му като бонбонче. Накрая жрецът умира и някой му затваря очите, скръства му ръцете, нарежда ония книги и… после какво? Преспокойничко си излиза във врящия котел на всекидневието в Анкх-Морпорк?

Широкото чело на Детритус се набръчка от интелектуално усилие.

— Може… може и да има отпечатък от обувка на перваза — измъдри той. — Ей такваз Улика си струва да търсим.

Ваймс въздъхна. Макар в момента коефициентът за интелигентност на Детритус да съответстваше на стайната температура, тролът си оставаше добро ченге и дяволски способен сержант. С тази негова чудата глупост беше почти невъзможно да го залъжеш или заблудиш. Но колкото трудно се набиваха идеите в главата му, дваж по-трудно беше да ги изчовъркаш оттам след това. 10 10 Детритус се проявяваше особено похвално, когато трябваше да разпитва. Знаеше три основни въпроса — прекия („Ти ли го направи, бе?“), настойчивия („А бе, сигурен ли си, че не беше ти?“) и изтънчения („Та, значи, ти го направи, нали тъй беше, а?“). Макар че едва ли бяха най-лукавите въпроси в историята, тролът имаше дарбата да ги задава часове наред с неизтощимо търпение, докато не чуе правилния отговор, който в повечето случаи гласеше: „Да бе, да, аз го направих! Айде сега открехни ме к’во съм направил!“