Тери Пратчет - Глинени крака

— А, той си е човек — потвърди Керът и пристъпи вътре. — Но е изумителен познавач. В хляба е смисълът на живота му. Написал е най-неоспоримия труд за нападателното пекарско изкуство. Ами… Щом не е тук, ще взема два билета и ще му оставя два пенса на бюрото.

Не личеше господин Хопкинсън да приема много посетители в музея. Имаше прах по пода, по музейните витрини и особено по експонатите. Повечето бяха с класическата форма на кравешки изпражнения, намекваща и за вкуса им, но се виждаха също кифлички, понички за близък бой, смъртоносни метателни банички и всевъзможни други разновидности, измислени от раса, която отдавна знаеше колко решаващ е въпросът с изхранването на бойното поле.

— И какво търсим? — попита тя разсеяно, вдишвайки дълбоко.

Във въздуха се усещаше отвратително познат полъх.

— Това е… Готова ли си за изненадата? Това е… Бойната франзела на Б’хриан Кървавия топор! — заяви Керът, който още тършуваше в чекмедже на бюрото до входа.

— Франзела, значи? Довел си ме да гледам франзела?

Ангуа пак подуши. Да. Кръв. Прясна кръв.

— Точно така — потвърди той. — Изложена е тук само за две седмици. Именно с тази франзела в ръце се е хвърлил в Битката в долината Куум и повалил петдесет и седем тролове… — Керът изведнъж поукроти тона. — Да де, било е отдавна и не бива древната история да ни заслепява за реалностите на мултиетническото общество във Века на плодния прилеп.

Изскърца врата.

— Тази бойна франзела… — обади се Ангуа от някъде другаде. — Черна е, нали? И доста по-голяма от стандартния размер?

— Ами да, позна — съгласи се Керът.

— А господин Хопкинсън… Нисичък ли е? И с къса козя брадичка?

— Той трябва да е.

— И със смазан череп, така ли?

— Какво?!

— По-добре ела да погледнеш — смънка Ангуа, отстъпвайки заднешком.

Кралският хералдически дракон седеше сам сред своите свещи.

„Ето какъв бил сър Самюъл Ваймс, Командирът на Стражата. Глупак. Явно не вижда нищо отвъд значката си. И такива хора се издигат на високи постове напоследък… Все пак и от тях има полза, може би затова Ветинари се е спрял на него. Глупаците често са способни да извършат неща, за които умните хора дори не биха дръзнали да помислят…“

Въздъхна и придърпа към себе си един тежък том. Книгата не беше много по-голяма от повечето наоколо — учудващ факт за всеки, който познаваше съдържанието й.

Позволяваше си да се гордее с творението си. Беше изключително постижение, но Дракона би се учудил — ако бе съхранил способността си да се учудва през последното столетие — колко лесно се оказа всичко. Вече не се налагаше да чете книгата. Знаеше я наизуст. Родословните дървета бяха разположени както си му е редът, всички необходими думи бяха написани на страниците. Оставаше му само да ги произнася напевно.

Титулната страница бе озаглавена „Потеклото на Кeрът Първи, крал на Алкх-Морпорк по волята на боговете“. Следващите десетина страници заемаше едно огромно и разклонено родословно дърво, което завършваше с „Взел за съпруга…“. По-нататък редовете бяха нанесени с молив за по-лесно изтриване в случай на нужда.

— „Делфина Ангуа фон Юбервалд“ — изрече Дракона. — „Баща… хъ-хъ… и сюзерен — барон Гай фон Юбервалд, известен и като Сребърната опашка. Майка — мадам Серафина Сокс-Блунберг, известна и като Жълтозъбата, родом от Генуа…“

Тази част беше резултат от сериозни проучвания. Очакваше агентите му да се затруднят с изясняването на… по-козинестите и ноктестите части от родословието на Ангуа, но се оказа, че планинските вълци също държат на тези подробности. Нямаше съмнение, че прадедите на Ангуа са били сред водачите на глутниците.

Кралският хералдически дракон се ухили. Поне от неговата гледна точка принадлежността към една или друга раса имаше само второстепенно значение. Важно беше преди всичко доброто потекло.

Е, какво да се прави… Бъдещето можеше да бъде и такова…

Остави книгата настрана. Едно от предимствата на необичайно дългия живот е възможността да прозреш колко крехко нещо е бъдещето. Хората обичат да ръсят глупости от рода на „вечен мир“ или „хилядолетна империя“, а само след половин поколение никой дори не си спомня как са се казвали, да не говорим пък къде разярената тълпа е разпръснала тленните им останки. Именно подробностите променят историята. Често само няколко мастилени реда вършат работа.

Придърпа друг том към себе си. И тази титулна страница започваше с „Потеклото на крал…“. Хм, как ли ще реши да се нарече човечето? Това май трудно се поддаваше на предсказване. Все едно…