Тери Пратчет - Глинени крака

— И нищо друго?!

— Пръст. Прах. Обичайното. Е, да, имаше и стари следи. Например научих, че ти си идвал тук преди седмица. Има всякакви миризми. На мас, месо, незнайно защо и на борова смола. Разни стари храни… Но мога да се закълна, че от вчера тук не е припарвала друга жива твар освен него и нас двамата.

— Но нали си ми казвала, че всеки оставя следа…

— Така си е.

Керът се взря в покойния уредник на музея. Както и да извърташе, както и да умуваше, не би могъл да стигне до заключението, че господин Хопкинсън е извършил самоубийство. Поне не и с бойна франзела.

— Вампири? — предположи той. — Някои от тях могат да летят…

Ангуа въздъхна.

— Керът, щях да знам, ако тук е влизал вампир през последния месец. — Има почти половин долар на дребно в чекмеджето — промърмори Керът. — Пък и някой крадец би дошъл само заради Бойната франзела, нали? Тя е безценно културно наследство.

— Нещастникът има ли близки?

— Май има сестра, още по-възрастна от него. Отбивах се при него веднъж месечно да си побъбрим. Знаеш ли, той дори ми позволяваше да пипам експонатите!

— Трябва да е било адски забавно — изтърси Ангуа и едва не си прехапа езика.

— Беше много… приятно, да — сериозно потвърди Керът. — Напомняше ми за дома.

Тя леко завъртя глава и влезе в стаичката зад малката зала. Приличаше на килерите на всички музеи. Беше претъпкана с боклуци и предмети, за които няма място във витрините, както и с изделия, чиято автентичност е, меко казано, съмнителна — например монети с надпис „52 г. пр. Хр.“. Имаше работни маси с късчета джуджешки хляб по тях, множество чукове за месене на тесто с всякакви размери и какви ли не хартии. Една пещ заемаше почти цялото останало пространство.

— Той проучваше стари рецепти — обясни Керът, който май искаше да докаже компетентността на господин Хопкинсън дори след смъртта му.

Ангуа отвори вратичката. Лъхна я нажежен въздух.

— Ама че пещ… Какви са тези неща вътре?

— Я да погледна… Ясно, правил е метателни кифлички. Ужасно оръжие за близък бой.

Тя затвори пещта.

— Да се върнем в Участъка, ще изпратят някого да…

Млъкна изведнъж.

Винаги имаше опасни моменти след метаморфозата, когато наближаваше пълнолуние. Не ги преживяваше особено зле, когато беше вълчица. Запазваще интелекта си или поне си въобразяваше, че е така, но пък животът на четириногото е по-простичък, затова при всички случаи беше дори прекалено умна за вълк. Ставаше по-тежичко, когато отново се превърнеше в човек. В първите минути, докато морфичното поле се възстанови напълно, всички сетива бяха болезнено изострени — миризмите оставаха невероятно силни, а ушите й долавяха звуци, недостъпни за жалкия човешки слух. Затова пък можеше да обмисля по-ясно онова, което възприемаше.

— Има още нещо… — проточи тя и пак подуши внимателно. — Слабо е… И не е човек. Все пак… Не можеш ли да го усетиш? Почти като пръст, но различно. И някак… жълто-оранжево…

Керът се прокашля тактично.

— Някои от нас не могат да се похвалят с обоняние като твоето.

— И преди съм го надушвала някъде из града. Не помня къде беше… Достатъчно силно е в сравнение с другите миризми. Някак кално…

— Е, по нашите улици кал колкото искаш…

— Не, не е точно кал. По-остро е. И по-вибриращо.

— Да си призная, понякога ти завиждам. Сигурно е приятно да си вълк. Поне от време на време.

— Има си и недостатъци.

„Веднага се сещам за бълхите — продължи тя мислено, когато заключиха музея. — И за проблема с храната. И за вбесяващата идея, че би трябвало да нося три сутиена наведнъж.“

Неуморно си повтаряше, че владее положението, и беше вярно в известен смисъл. В лунните нощи скиташе из града на четири крака и не можеше да отрече, че докопва по някое пиле, но не забравяше къде е била. На другия ден отиваше да пъхне малко пари под вратата.

Не е леко да си вегетарианка, която сутрин си изчопля късчета месо от зъбите. Но нямаше да се издъни.

Никога.

Дори нощем си оставаше Ангуа, не вълчица. Почти успяваше да се убеди в това. Върколакът не би се ограничил само с пилета.

Тя потрепери.

Кого се опитваше да надхитри? Никакъв проблем не е да си вегетарианец денем. Истинските мъки започваха, когато нощем се опитваше да не даде воля и на хуманитарните си вкусове.

Първите часовници започнаха да отбелязват единадесетия час, когато носилката се дотътри с клатушкане до двореца на Патриция. Краката на Ваймс се подгъваха, но той се насили да изкачи тичешком петте етажа и се свлече на най-близкото кресло в приемната.