Тери Пратчет - Глинени крака

— Влез, Ноби — уморено подвикна Ваймс.

Ефрейтор Нобс се вмъкна предпазливо. Една от особените му дарби бе да се вмъква и право напред, а не само странично.

Отдаде чест непохватно.

У ефрейтор Нобс има нещо абсолютно неподатливо, помисли си Ваймс. Дори Фред Колън се приспособи към новото положение на Градската стража, но нищо не би могло да промени Ноби.

— Слушай, Ноби…

— Да, сър?

— Ъ-ъ …я седни.

Ефрейтор Нобс се настрои подозрително. Ако началството щеше да го дъвче, разговорът не би трябвало да започне така.

— Ами… Сър, Фред ми каза, че искате да ми кажете нещо за неявяването на работа…

— Това ли съм щял да ти казвам? А, да. Ноби, признай честно — на колко погребения на свои баби си бил досега?

— Ъ-ъ… На три — смънка Ноби неловко.

— Как тъй три?

— Ами първия път излезе, че бабчето не било съвсем умряло.

— Тогава защо ползваш толкова често извънредни почивки?

— Не ми се ще да ви кажа, сър…

— Защо?

— Ами ще побеснеете, сър.

— Може би — въздъхна Ваймс. — Но въображението не ти стига да познаеш какво ще те сполети, ако не ми кажеш…

— Ами, сър, всичко е заради ония празненства по случай тристагодишния юбилей, дето ще го честваме…

— Продължавай.

Ноби си облиза устните.

— Не ми се щеше да искам отпуск заради туй, щото Фред разправя, че се наежвате от такива истории. Но… нали знаете, че съм в едно дружество, сър…

Ваймс закима.

— Знам, знам — клоуните, които се труфят в пъстри дрешки и разиграват древни сражения с тъпи мечове в ръце.

— Анкх-морпоркското дружество за театрални възстановки на исторически събития — поправи го ефрейтор Нобс с намек за укор в гласа.

— Все същото е.

— И ние… таквоз, де… ще изиграем Битката за Анкх-Морпорк, като започнат празненствата. Затуй репетираме по-честичко.

— Започвам да схващам — въздъхна примирено Командирът на Стражата. — Значи си позволяваш в работно време да маршируваш напред-назад с тенекиен меч?

— Е… не е точно тъй, сър… Честно казано, яздя на бял кон напред-назад…

— Охо, играеш някой генерал, тъй ли?

— Ами… повечко от генерал, сър…

— Слушам те.

Гръклянът на Ноби подскачаше нервно.

— Аз… таквоз… ще бъда крал Лоренцо, сър. Нали се сещате… последния крал… дето вашият прадядо го…

Въздухът в стаята сякаш замръзна.

— Ти… ще… играеш…

Думите се трупаха тежко като напираща лавина на гнева.

— Знаех си, че ще побеснеете — унило отрони Ноби. — И Фред Колън си знаеше.

— Но защо тъкмо ти?…

— Хвърлихме жребий, сър.

— Значи ти загуби?

Ноби сгуши глава в раменете си.

— Не съвсем, сър… Трудно е да се каже, че загубих… По-скоро спечелих. Всички искаха да играят краля. Щото има кон и хубав костюм, сър. Пък и той е бил кралят.

— Бил е зъл изрод!

— Е, ония неща са станали отдавна, сър — още по-неспокойно смънка Ноби.

Командирът на Стражата се поуспокои.

— А кой изтегли късата сламка, за да играе Скалоликия?

— Ъ-ъ… Ъ-ъ…

— Ноби!

Ефрейтор Нобс провеси нос.

— Никой, сър. Не искат ролята, сър. — Той преглътна на сухо и забърбори с отчаяната решителност на човек, който иска мъката да свърши по-бързо. — Затуй ще правим сламено чучело, сър, та да пламне хубаво, като го хвърлим в огъня вечерта.

Лицето на Ваймс се скова. Ноби предпочиташе да му крещят. Това му се случваше често. Крясъците би понесъл лесно.

— Значи никой не е поискал да играе Скалоликия — ледено повтори Ваймс.

— Щото е загубил, сър.

— Загубил ли? Неговите Твърдоглавци са победили. Управлявал е града половин година!

Ноби пак зашава неловко на стола.

— Да де, ама… Всички в дружеството разправят, че не било редно да стане тъй. Било нещастна случайност, сър. Нали срещу него излязла десет пъти по-голяма армия, пък и той имал брадавици, сър. И да си го кажем направо, сър, бил е мръсно копеле. Отсякъл главата на краля. Да ме прощавате, ама затуй се иска да си гадняр.

Ваймс завъртя глава. Имаше ли значение. (Имаше…) Било е толкова отдавна. И какво ли го засягаха щуротиите на слабоумни романтици? Фактите си остават факти.

— Добре, разбрах — изрече той. — Дори е малко смешно, Ноби, защото трябва да ти кажа още нещо.

— Да, сър? — отдъхна си ефрейторът.

— Помниш ли баща си?

Ноби се накани отново да изпадне в паника.

— Туй пък що за въпрос е, сър?

— Чисто светско любопитство.

— Дали помня дъртия Главоч ли? Ами слабо, сър. Рядко го зървах, освен когато идваше военната полиция да го измъкне от мансардата.